— Как ще завърши това, Мериан?
Мериан се усмихна, сякаш чакаше точно този въпрос.
— Ще завърши така, както започна. С избор.
И тогава всичко придоби смисъл.
— Ти направи своя избор в онзи момент, преди толкова много години — продължи Мериан. — Избра да предадеш сестра си. Сестра ти, която ти помогна. Която уби заради теб. Ти избра да спасиш себе си, а мен да хвърлиш на вълците.
— И затова всички твои жертви бяха изправени пред избор — обади се Хелън, когато прозря ужасяващата жестокост в плана на Мериан.
— Ти смяташ, че хората са добри, Джоди. Ти си оптимист. Но те не са добри. Те са подли, егоистични, брутални. Ти го доказа. Както и всяко едно от онези дребни, егоистични копеленца, които отвлякох. В крайна сметка ние сме просто животни, готови на всичко, за да оцелеят.
Мериан пристъпи по-близо и Хелън инстинктивно сложи пръст на спусъка. Мериан спря и се усмихна, после вдигна своя „Смит & Уесън“ и се прицели в челото й.
— А сега си изправена пред друг избор, Хелън. Да убиеш или да бъдеш убита.
Значи всичко опираше до това. Хелън и Мериан щяха да бъдат последната двойка играчи в нейната смъртоносна игра.
115.
Детектив Бриджис остави Чарли там, където лежеше, и се втурна към сградата. SO19 пътуваха към мястото в пълна бойна екипировка, линейките идваха, но той нямаше време да чака. Хелън бе вътре с убийцата — Сюзън, Мериан, както и да се казваше, дявол да я вземе — и шансовете й за оцеляване не му харесваха. Това бе план, замислен от самото начало да завърши с кръвопролитие. Бриджис нахълта във фоайето. Асансьорите не работеха, но вратата към мазето беше открехната и той се втурна натам. Надолу по стълбите, после по коридора. Не носеше оръжие, но нямаше време да мисли за това. Сега всяка секунда бе критична.
Тогава я видя. Заключената метална врата. Удари с юмрук по нея и отвътре ясно отекна гласът на Хелън — нареждаше му да се оттегли. Как пък не, помисли си той и отчаяно се огледа наоколо за нещо подходящо, с което да разбие вратата.
В коридора нямаше нищо, но зад последната врата в дъното имаше малък склад, в който все още се въргаляха полупразни бутилки с почистващи препарати. На пода имаше и захвърлен пожарогасител. От онези стари модели, използвани през 70-те, голям и тежък. Бриджис го вдигна, хукна обратно по коридора и секунди по-късно отново стоеше пред металната врата. Пое дъх, стисна зъби и стовари пожарогасителя върху бравата.
116.
Вратата се разтресе от удара, по коридора отекна мощен металически грохот, но Мериан не трепна. Погледът й бе прикован в сестра й, а пръстът й галеше спусъка на пистолета.
Тряс. Още един удар по ключалката. Който и да блъскаше отвън, очевидно бе готов на всичко да влезе. Вратата изстена под натиска на упоритата атака.
— Време е да вземеш решение, Джоди — усмихна се Мериан. — Ще стрелям в мига, в който вратата се отвори.
— Недей, Мериан. Не е нужно да го правиш.
— Твърде късно е. Човекът всеки момент ще влезе. Така че избирай.
Вратата започваше да поддава. Бриджис полека-лека напредваше.
— Не искам да те убивам, Мериан.
— Тогава изборът е направен. Жалко, наистина… мислех, че няма да се откажеш от тази възможност.
Вратата злокобно скърцаше — оставаха броени секунди.
— Искам да ти помогна. Оставѝ пистолета.
— Ти вече имаше тази възможност, Джоди. И ми обърна гръб. Ти спаси всички онези хора. Всички онези непознати хора, но обърна гръб на мен.
— А не допускаш ли, че съм се чувствала виновна за това? Виж какво ми причини ти. И все още ми го причиняваш.
Хелън разкъса ризата си и обърна към нея обезобразения си гръб. За миг Мериан застина, потресена от гледката.
— Чувството за вина ме разяжда всеки ден, всяка минута. Естествено, че се чувствам виновна. Но аз бях на десет години. Какво друго можех да направя? Ти уби двама души. Уби мама и татко в собственото им легло, за бога. Ти уби нашите родители. Какво можех да направя аз?
— Очаквах да ме защитиш. Очаквах да се зарадваш.
— Аз никога не съм те молила да ги убиваш. Никога не съм искала да ги убиваш. Никога не съм искала това. Не го ли разбираш? Ти направи всичко това заради себе си.