Бен отвори очи. Осъзнаваше действителността през цялото време, разбира се — миризмата бе непоносима. Как би могъл да си представи, че е някъде другаде? А дори и да успееше някак да игнорира адската воня, то непрекъснатото хленчене на Питър веднага щеше да го върне с гръм и трясък обратно в реалността. От самото начало на отвличането им Бен кипеше от гняв и отказваше да се примири. Но Питър избра отчаянието.
— Питър, няма ли да млъкнеш най-после, за бога…
— Майната ти — просъска в отговор колегата му.
Къде са сега лидерските ти качества, помисли си злобно Бен.
Намираха се в капан. Нямаше никаква логична причина, но това беше истината. В един момент се намираха в микробуса, спокойни и щастливи, а в следващия се събудиха тук. Замаяни, ожулени и изцапани с гъста, лепкава кал. Бен се бе изправил бавно на крака, изумен и невярващ, и бе напрегнал очи в мрака, за да се ориентира в обстановката. Намираха се в нещо като гигантска силажна яма или складово помещение, чийто под бе покрит с каменни въглища. Целите бяха покрити с въглищна пепел, която проникваше в очите и ушите им и ги караше да усещат езиците си натежали и мръсни. Бен инстинктивно запълзя към стените. Придвижваше се трудно по неравната повърхност, но в крайна сметка успя. Студена, гладка стомана. Подпирайки се на стената за ориентир, той започна да обикаля с надеждата да открие врата, шлюз или какъвто и да било друг начин за измъкване. Ала стените бяха гладки и след няколко пълни обиколки той най-после се отказа. Когато вдигна поглед нагоре, забеляза слаба светлина, която се процеждаше през огромен шлюз. Явно точно оттам бяха попаднали в този необясним ад.
Едва сега Бен забеляза драскотините и синините по лицето и тялото си. Бяха паднали през шлюза от поне десет метра височина, а плътната настилка от каменни въглища далеч не бе помогнала за меко приземяване. Внезапно всичко започна да го боли. Шокът постепенно отслабваше и натъртеното му тяло започваше да протестира. Някакъв шум го накара да се обърне. Питър залиташе към него, а на лицето му бе изписано тъпо изумление. Човекът търсеше обяснения, ала нямаше как да ги получи от Бен. И точно докато си стояха там, изтощени и отчаяни, телефонът звънна. И двамата застинаха за миг, после едновременно се втурнаха към апарата. Бен го докопа пръв.
След като получиха смъртоносния ултиматум, и двамата се разсмяха истерично, сякаш цялата тази работа бе някаква абсурдна шега. Ала смехът им бавно утихна.
— Хайде да се обадим в офиса. — Бен изпита болезнено желание да се измъкне от тази дупка незабавно.
— Добра идея. Обади се на Каръл, тя би трябвало да знае какво да направи — каза Питър, който сякаш се хранеше от енергията на Бен.
Бен набра познатия номер. Но телефонът беше заключен с пин код. Четири малки цифрички, които ги деляха от свободата.
— Какво да пробваме?
Вниманието на Бен бе привлечено от иконката за батерията в горния десен ъгъл на екрана, която примигваше предупредително.
— Имаме съвсем малко време. Какво да пробваме? — Гласът на Бен прозвуча напрегнато; той започваше да осъзнава невъзможността на задачата им.
— Не знам. 1, 2, 3, 4.
Бен не успя да прикрие раздразнението си.
— Ами не знам, мамка му! — гневно отвърна Питър. — През коя година си роден?
Отчаяно предположение като всяко друго при тези обстоятелства. Бен пробва рождената година на Питър, после своята. Тъкмо когато изпробваше третата комбинация, телефонът изгасна в ръцете му.
— Мамка му.
Думата отекна в празното пространство над главите им.
— А сега какво?
Двамата стояха мълчаливи, вперили безнадеждни погледи в заключения шлюз над тях. През процепите му се процеждаше тънък лъч бледа светлина и осветяваше пистолета, който кротко лежеше помежду им.
— Нищо. Няма нищо…
Думите на Бен постепенно заглъхнаха, когато се обърна и се оттегли в тъмното. Свлече се върху каменните въглища, обзет от внезапен пристъп на отчаяние. Защо това се случваше точно на тях? С какво го бяха заслужили?
Той хвърли поглед към Питър, който крачеше наоколо и тихичко си мърмореше. Бен никога не бе харесвал Питър, но нямаше желание да го убива, за бога! Може би пистолетът не беше истински? Той се надигна, за да провери, но погледът, който Питър му хвърли, го накара да седне обратно на мястото си.