И той започна да чопли информация — невинен въпрос тук, случаен коментар там. С течение на времето успя да сглоби основното: че тя не беше родом от Саутхамптън, че нямаше семейство, че наближаваше четиридесет и това не я тревожеше. Освен това бе разбрал, че нейната цел беше болката. Сексът не я интересуваше. Тя не искаше да бъде предразполагана или възбуждана. Искаше да бъде наказвана. Ударите никога не стигаха твърде далеч, но бяха силни и непрестанни. Тялото й можеше да ги понесе — беше висока, мускулеста, в отлична физическа форма — а старите белези подсказваха, че не беше новак в тази област.
И все пак, след всичките му опити да измъкне информация, след всичките му внимателно формулирани въпроси, имаше само едно нещо, което Джейк знаеше за нея със сигурност. Веднъж, докато се обличаше, служебната й карта се изхлузи от джоба на сакото и падна на пода. Тя я грабна веднага — мислеше, че той не я е видял, но грешеше. Джейк винаги бе смятал, че притежава усет към хората, но този път се оказа абсолютно неподготвен. Ако не беше видял документа, никога не би предположил, че тази жена е полицай.
3.
Ейми клечи на няколко крачки от мен. Чувството за приличие е изчезнало и тя пикае на пода, без да се притеснява. Гледам как тънката струйка урина удря плочките, а ситни пръски от нея отхвръкват и попиват в мръсните й пликчета. Няколко седмици по-рано бих извърнал поглед при тази гледка, но не и сега. Урината й криволичи бавно надолу по наклона, за да се влее в застоялата локва мръсна вода в по-дълбокия край. Следя като омагьосан движението й, но накрая последните капчици изчезват и забавлението приключва. Тя се оттегля в своя ъгъл. Нито думичка за извинение или признателност. Превърнали сме се в животни — немарливи към себе си, безразлични един към друг.
В началото не беше така. Тогава бяхме гневни, непокорни, твърдо решени, че няма да умрем тук, че заедно ще оцелеем. Ейми стъпваше на раменете ми, ноктите й се чупеха, докато дращеше по плочките, опитвайки се да достигне ръба на басейна. Когато това не помогна, пробва да отскочи от раменете ми. Ала басейнът е дълбок пет метра, ако не и повече, и спасението изглежда абсолютно недостижимо.
Опитахме да използваме телефона, но той е заключен с пин код и след като изпробвахме няколко комбинации, батерията му свърши. Крещяхме до прегракване. В отговор чувахме единствено ехото си, което ни се надсмиваше. Понякога имам усещането, че сме на друга планета — няма жива душа на километри около нас. Наближава Коледа, сигурно ни търсят, но е трудно да го повярваме точно тук, където ни заобикаля тази ужасна, потискаща тишина.
Бягството е невъзможно, затова вече просто оцеляваме. Изгризахме ноктите си до кръв, а после жадно смучехме кръвта си. По изгрев-слънце ближехме влагата по плочките, но стомасите ни продължаваха да стържат до болка. Обсъждахме варианта да изядем дрехите си… но проявихме разум и се отказахме. Нощем става ужасно студено и единственото, което ни пази да не умрем от премръзване, е оскъдното ни облекло и топлината от допира на телата ни.
Въобразявам ли си, или наистина прегръдките ни са станали по-хладни? По-несигурни? От самото начало се притискаме един до друг ден и нощ, всеки от нас отчаяно се моли другият да оцелее, за да не остане сам на това ужасно място. Играем игри, за да минава по-бързо времето; представяме си какво ще правим, след като ни открият — какво ще ядем, какво ще кажем на семействата си, какво ще получим за Коледа. Ала тези игри постепенно изгубиха смисъл с осъзнаването на факта, че сме доведени тук с определена цел и историята ни няма да има щастлив край.
— Ейми?
Тишина.
— Ейми, моля те, кажи нещо.
Тя не ме поглежда. Не говори с мен. Нима съм я изгубил завинаги? Опитвам се да предположа какво си мисли, но не мога. Може би вече няма какво да си кажем. Опитахме всичко, проучихме всеки сантиметър от нашия затвор в търсене на начин да се измъкнем. Единственото, което все още не сме докоснали, е пистолетът. Стои си там непокътнат и ни зове.