Хелън не каза нищо. Мозъкът й вече работеше трескаво, опитвайки се да обработи новата информация по случая.
— Следващият ви въпрос е дали това е станало случайно. Всичко е възможно, но смятам, че е било умишлено. Контурът на дупката е твърде добре оформен и кръгъл — сякаш някой е забил с чук малък гвоздей, за да пробие дъното на резервоара. Ако действително е било саботаж, направен е простичко и ефективно.
И с това тя приключи. Не беше нейна работа да търси причините — задължението беше да осигури фактите. Хелън и Чарли се спогледаха — очевидно и двете си мислеха едно и също. След като е напълнил резервоара догоре, Бен едва ли е следил показанията на таблото и е осъзнал твърде късно, че е останал почти без гориво. А когато е забелязал предупредителната лампичка, вероятно са минали не повече от две минути преди резервоарът да се изпразни напълно.
— Тя сигурно е знаела — Хелън сподели мислите си гласно. — Тя трябва да е знаела, че Бен и Питър пътуват по този маршрут всяка седмица. Че Бен винаги зарежда резервоара на тази бензиностанция. Тя очевидно е проучила всичко — вместимост на резервоара, разход на гориво, изчислила е размера на дупката…
— За да спрат точно там, където тя е искала да спрат — продължи мисълта й Чарли.
— Тя ги е дебнела. Това е отправната ни точка. Заеми се със семейството на Ейми — всякакви признаци за натрапници, подозрителни вмъквания в къщата, каквото и да е. Същото се отнася за семейство Холанд и за семейство Брайтстън.
Това бе тяхната отправна точка, първият им ход. Хелън се надяваше, че бяха избрали правилната посока, но имаше усещането, че тази игра щеше да е дълга, тежка и смъртоносна. Вече съзнаваха, че си имаха работа с добре организиран човек, интелигентен и прецизен. Мотивът за тези престъпления оставаше загадка, но за калибъра на този убиец вече нямаше съмнение. Най-големият въпрос сега бе къде се намираха Питър и Бен. И дали щяха да ги открият живи.
22.
Часове след случката нивото на адреналина все още стигаше до небесата. Гневът не бе отстъпил пред усещането за вина и затова Питър Брайтстън сновеше напред-назад и обиждаше жертвата си. Бен имаше ясното намерение да го застреля, да го застреля от упор в главата — какво, по дяволите, очакваше?!
Питър се засмя горчиво, когато се сети, че самият той бе назначил Бен на работа в кантората, предпочитайки го пред по-квалифицирани кандидати, защото хареса решителността и енергията му. И така ли му се отплащаше той? Младокът просто щеше да му пръсне главата, без да му мигне окото. Никаквец.
Питър стисна още по-здраво гладката метална шина, върху която бавно се съсирваше кръвта на Бен. Най-лошото вече беше сторено, но Питър не можеше да се успокои.
Беше самозащита. Разбира се. Трябваше да си го повтаря непрекъснато. Ала от друга страна, си бе подготвил оръжие толкова старателно, толкова потайно и може би се заблуждаваше, че не го бе планирал? Той знаеше, че Бен не го харесваше. Държеше се неуважително с него. Шегуваше се за негова сметка зад гърба му. Нима някога бе изпитвал съмнение, че Бен би сложил себе си на първо място? Питър го знаеше и се бе подготвил. Това бе единственото разумно решение. Той имаше съпруга и деца. Какво имаше Бен? Годеница, която хората смятаха за безмозъчна и алчна. Сватбата им щеше да си съперничи по безвкусица с тази на Кейти Пери — розова каляска, рокли като сметанови торти, понита и пажове, кичозна имитация на светско събитие, което щеше да се коментира…
Бен е мъртъв. От дупката в лицето му се стича кръв. Сватбата се отменя.
Тишина. Най-ужасната, самотна тишина, в която Питър някога бе попадал. Убиецът насаме с жертвата си. О, боже.
И после — заслепяваща светлина. Капакът на тавана се отвори и дневната светлина рязко нахлу в ямата, причинявайки му остра болка в очите. Нещо тежко падна на главата му.
Въжена стълба.
Дробовете му се изпълниха със свеж въздух, с кислород и цялото му тяло потръпна от усещането за еуфория. Той бе свободен, той беше жив. Бе оцелял.
Питър бавно пристъпваше по пустия черен път. Тук вече не идваше никой, така че какви бяха шансовете му да открие помощ? И макар че бе извоювал свободата си, той все още подозираше, че всичко това бе някаква измама. Че тя му се присмиваше отнякъде, докато той влачеше изтощеното си тяло по пътя. Че щеше да го погне отново. Питър се бе примирил, че ще умре в онази тъмна дупка — дали бе възможно тя наистина да изпълни своята част от сделката? Тогава забеляза в далечината признаци на живот и ускори крачка.