— Знам, че е трудно, но това е началото на края. Скоро ще се почувстваш по-добре. Аз ще бъда до теб. Чу ли?
Марк кимна признателно.
— Можеш да ми кажеш да се разкарам и да се обърнеш за помощ към „Анонимни алкохолици“. Но аз не мисля, че те те познават. Те нямат представа през какво преминаваме всеки ден. И как ни се отразява това. Точно поради тази причина искам да ти помогна. Когато и да имаш нужда от компания, когато и да имаш нужда от помощ, аз ще съм насреща. Ще има моменти — при това много често — когато ужасно много ще искаш да пиеш. И това е нормално — то ще се случва, независимо дали ти харесва, или не. И ето каква сделката предлагам. Ще пиеш само в мое присъствие. И когато ти кажа да спреш — спираш. Става ли?
Марк не се възпротиви.
— Ето така ще решим този проблем. Но ако разбера, че си нарушил това правило, че си ме излъгал, ще те изритам на мига. Съгласен ли си? Добре.
Тя изчезна в посока към бара, върна се с бутилка бира и я плъзна през масата към него. Ръката на Марк леко трепереше, докато посягаше към нея. Допря я до устните си. Студената течност се плъзна надолу по гърлото му. И тогава тя взе бутилката от ръката му. За момент му се прииска да я удари. Но тогава алкохолът стигна до стомаха му. И всичко мигновено се оправи. Едва сега осъзна, че тя продължаваше да държи ръката му, и инстинктивно започна да гали дланта й с палец. Хелън се отдръпна.
— Нека се изясним, Марк. Тук не става въпрос за „нас“. Става въпрос за теб.
Бе изтълкувал ситуацията погрешно. И сега се чувстваше нелепо. Да гали ръката на началника си. Ама че идиот. Скоро след това си тръгнаха. Хелън изпрати с поглед колата му — вероятно, за да се увери, че няма да се върне обратно в кръчмата. Топлият, бирен оптимизъм на следобеда вече се изпаряваше и Марк се почувства потиснат и самотен.
На свечеряване голфът на Марк спря пред някогашния му семеен дом. По това време Елси би трябвало да е горе в спалнята си заедно с Шийпи, обляна в меката зелена светлина от нощната си лампа. Той не можеше да я види, но знаеше, че е там, и тази мисъл го изпълваше с любов. Не беше достатъчно, но трябваше да се примири с това — засега.
27.
Когато Хелън се върна в главното управление, там я чакаше началникът на полицията, старши детектив Майкъл Уитакър. Той бе чаровен четиридесет и пет годишен мъж — със слънчев загар и спортна фигура — любимец на жените от администрацията, които мечтаеха да се докопат до този влиятелен и преуспял ерген. Освен това той бе и прозорлив човек с набито око за всичко, което би могло да подпомогне — или спъне — кариерата му. В миналото се славеше като страшилище за крадците до момента, когато престрелка при злополучна полицейска акция по време на банков обир го лиши от половин бял дроб и го закотви зад бюрото. Заради невъзможността да ръководи операции на улицата, той бе склонен да важничи и да се разпорежда, когато усещаше, че нещата се движат твърде бавно или се изплъзват от контрол. Бе оцелял — и преуспял — толкова дълго време благодарение на завидното си умение да забелязва детайлите.
— Как го прави? — излая той към Хелън. — Сама ли действа, или някой й помага?
— На този етап е трудно да се каже — отвърна Хелън. — Действа незабелязано и никога не оставя следи, което предполага, че работи сама. Прецизна е, педантична и според мен е малко вероятно да е въвлякла и друг човек в толкова внимателно планирана операция. Използва упойващи средства, а не сила, за да подчини жертвите си, което отново загатва, че няма нужда или желание за помощ. Следващият логичен въпрос е как ги премества. Транспортирани са с товарен микробус, където лесно биха могли да се скрият, докато са упоени. Избира отдалечени и пусти райони за своите пленници, за да намали до минимум вероятността да бъде забелязана, докато ги мести от микробуса. Помага ли й някой да ги премести? Възможно е, макар че и четирите й жертви имат синини около глезените. Което може би означава, че първо е завързвала глезените им с въже, а после ги е влачила. Имат и охлузвания по краката, телата и главите, което подкрепя предположението, че са влачени през неравен терен, но въпреки това е трудно за осъществяване. Дори ако завържеш тел или въже около глезените на Питър Брайтстън, да речем, той пак ще си тежи деветдесет килограма, които трябва да влачиш след себе си. Възможно, но трудно.
— А микробусите? — продължи Уитакър, след като й даде възможност да си поеме дъх.
— Нищо конкретно. Ейми не е сигурна за модела, а близо до обекта няма пътни камери за наблюдение, които да ни помогнат. Питър е сигурен, че е бил отвлечен с „Воксхол Мовано“, но десетки такива биват откраднати всеки месец само в Хампшир. Червен на цвят, което е доста полезно като информация, но тя може да го е пребоядисала. Взела ги е от Ню Форест и ги е прекарала по селски път до електростанция „Фоли“, но не разполагаме със записи от камери за наблюдение, които да ни помогнат.