Беше Коледа и по изключение животът си течеше нормално. Татко отсъстваше — дали пък нямаше друго семейство, с което прекарваше Коледа? Никога не разбрах. Както и да е — вкъщи бяхме само момичетата. Мама пиеше, но аз имах план, който й помагаше да не прекалява. За да не преуморява краката си, аз й предлагах да купя алкохола вместо нея. Изтичвах до магазина на ъгъла, вземах няколко кутийки бира, но и нещо за хапване. Хляб, чипс и други такива неща. Когато се върнех, правех компания на мама, докато пиеше. Мисля, че се чувстваше малко неловко да пие пред мен, а и когато татко го нямаше да я подстрекава, тя лека-полека намаляваше количеството, докато накрая почти не пиеше. С нея никога не сме били особено близки, но онази Коледа всичко беше нормално. И точно поради тази причина тя ни заведе до търговския център. Лигава музика, евтина украса, мирис на страх. Навсякъде имаше паникьосани родители, приклещени в ъгъла от един празник, дошъл твърде бързо за кой ли пореден път. Нашият списък за пазаруване беше къс — твърде кратък — но въпреки това ни отне дълго време. След като се увери, че охраната в Би Ейч Ес бе заета с нещо друго, мама започна да пъха дрехи и евтини бижута под пуловерите ни. Имаше и „награда“ — за финал да отидем да видим Дядо Коледа. Като се има предвид, че мъжът, който играеше тази роля, бе учител в местното католическо училище, наградата вероятно бе изцяло за него.
И до днес много добре си спомням лицето му. Сложи ме да седна на коляното му и с най-старателното си „йо-хо-хо“ ме попита какво искам най-много за Коледа. Аз се усмихнах, погледнах го право в очите и казах: „Искам татко ми да умре“.
Тръгнахме си веднага след това. Дядо Коледа си шушукаше с отвратените майки — кучки, които обожаваха да мятат обиди към „бели боклуци“ като нас. На излизане забих един лакът на онзи нещастен елен. Нямах възможност да видя последствията — трябваше да се измъкнем, преди охраната да успее да ни хване.
Очаквах мама да ме удари или поне да се разкрещи. Но тя не го направи. Просто заплака. Седна под козирката на автобусната спирка и заплака. Жалко наистина — това е един от най-щастливите ми спомени.
29.
Неочакваното й посещение много ги зарадва. При тях почти не идваха хора — та кой нормален човек би дошъл тук? — а тези, които все пак минаваха, обикновено не го правеха с добра умисъл. Крадци или разбойници. Наоколо рядко се навъртаха полицаи, а от социалните служби нямаше и следа. Тъжна история.
Майка й подскочи сепнато, когато на вратата се звънна. Мари бе толкова погълната от телевизионното състезание „Танцувай със звездите“, че не бе чула стъпките по коридора към апартамента. Но Ана ги чу. Всеки път, когато Ана чуеше шум отвън, сърцето й ускоряваше ритъм. Всички съседни апартаменти бяха необитаеми, така че, ако не беше някой бездомник, който търси подслон, или цигани на оглед за плячка, значи идваха заради тях. Стъпките спряха пред входната им врата. Ана искаше да предупреди майка си и изръмжа с всичка сила, обаче Флавия танцуваше фокстрот и Мари не откъсваше очи от телевизора. После се чу звънецът — силно и ясно. Мари хвърли поглед към Ана — миг колебание — после реши да не отваря.
Ана се зарадва. Тя не обичаше посетители. Не обичаше изненади. И въпреки всичко я глождеше любопитство. Защото стъпките по коридора бяха леки и потракващи. Като от обувки на токчета. Ана се засмя вътрешно. Не беше чувала подобен звук, откакто курвите се изнесоха.
Посетителят им отново позвъни. Само веднъж — учтиво, но настоятелно. После чуха гласа й, викаше имената им и питаше дали би могла да разговаря с тях. Мари намали звука на телевизора — вероятно, ако не ги чуваше, щеше да си помисли, че ги няма, и да си тръгне. Всъщност нямаше смисъл — светлината и шумът от техния апартамент бяха като сигнален огън в тъмна нощ. После звънецът иззвъня за трети път и тогава Мари стана и се запъти към вратата. Ана я проследи с поглед — мразеше да я оставят сама. Ами ако нещо се случеше там, навън?
Но минута по-късно Мари се върна, следвана от симпатична жена, която носеше няколко найлонови торби. Изглеждаше като социален работник, само че не беше потисната като повечето и носеше прилични дрехи. Огледа стаята, после се приближи до Ана и коленичи до инвалидната количка.
— Здравей, Ана. Казвам се Ела.
Имаше толкова топла усмивка. Ана я хареса от пръв поглед.
— Тъкмо казвах на майка ти, че работя за организация, наречена „Падащи звезди“. Може да си виждала нашите реклами в местния вестник. Знам, че майка ти обича да ти го чете.