— Толкова много красавици, толкова малко време — каза той и хвърли престорено похотлив поглед към присъстващите жени.
— Тези сме ги чували — иронично отвърна Хелън. — Не ме впечатляваш.
— Е, тогава Чарли — продължи невъзмутимо Уитакър. — Зарадвай ме на Коледа.
Чарли се изчерви до корените на косата си, смутена от шеговитите задявки на подпийналия полицейски началник.
— Тя е омъжена, сър. Или поне сериозно обвързана — намеси се Хелън.
— Чух, че все още живее в грях, което трябва да означава, че има някакъв шанс — самоуверено отвърна Уитакър.
— Аз бих се отказала, сър. Имате голям избор.
— Жалко. Все пак човек трябва да умее и да губи. — Погледът му се спря върху младата и красива детектив Макандрю.
— Ако сте толкова отчаян, ще се прежаля с удоволствие — намеси се Марк.
Хелън се засмя заедно с останалите, но Уитакър остана сериозен. Не си падаше особено по подчинените си от мъжки пол — интересуваха го жените.
— Ще пропусна, благодаря. А сега ме извинете…
И тръгна да си търси други жертви. Останалите подновиха разговора си и детектив Сандерсън попита всички къде смятаха да прекарат Коледа. Хелън прие това като знак, че трябва да си тръгне.
Изненада се, когато разбра, че е била в кръчмата повече от час. Всъщност й се бе отразило освежаващо — възможност за мозъка й да изключи за известно време — но сега, когато крачеше обратно към управлението в студената нощ, случаят отново изпълни мислите й. Искаше й се да започне да разследва нишката с бензодиазепина. Откъде си го набавяше убийцата? Дали това би могло да ги насочи към нея?
Хелън се върна в празната стая за разследване на случая и за пореден път се залови с търсенето на неуловимата убийца.
31.
Гневът й достигаше пределната си точка и й се искаше да вика, докато дробовете й се пръснеха. Последните няколко дни бяха кошмарни и объркващи за Ана, но майка й вече отказваше да говори с нея и това влошаваше положението неимоверно.
Когато Ела бе нахлузила торбата на главата й, първоначално Ана си бе помислила, че ще се задуши, защото изобщо не можеше да движи врата си и с покрита глава щеше да умре от бавна и мъчителна смърт. Но за щастие торбата беше голяма и не стягаше гърлото й, така че можеше да диша спокойно. Отдъхна си и се напрегна да чуе какво се случваше. Обир ли беше това? Щяха ли да убият майка й? Ала не чу нищо друго освен звука от затварянето на входната врата, а после и на металната решетка. Ела ли излизаше? Или майка й? Моля те, Господи, не ме оставяй сама тук, молеше се Ана. Никой обаче не отговори на молитвите й и тя си остана там, съвсем сама и безпомощна, потънала в ужасяващ мрак.
Стоя така часове наред, после някой рязко свали торбата от главата й. Обля я ослепителна светлина. Тя стисна очи, после бавно ги отвори, опитвайки се да се приспособи към свободата си. Докато тънеше в мрак, си бе представяла всякакви чудовищни сценарии — че домът им е претършуван, а майка й е убита — но сега, когато се огледа, установи, че всичко изглежда сравнително… нормално. Нищо не липсваше, двете с майка й отново бяха сами в апартамента. Отначало Ана изпита облекчение и зачака Мари да й обясни, че онази луда жена е откраднала някои неща, но си е тръгнала и вече всичко е наред. Ала майка й не каза нищо. Ана изръмжа в опит да привлече вниманието й. Очите й трескаво се въртяха в орбитите си и отчаяно се опитваха да срещнат погледа на Мари. Но майка й не я поглеждаше. Защо? Какво се бе случило, та се чувстваше твърде засрамена да погледне собствената си дъщеря?
Ана отново започна да плаче. Тя бе само на четиринайсет и нямаше никаква представа какво се случваше около нея. И въпреки това майка й отказваше да я погледне и дори не направи опит да я успокои. Вместо това излезе от стаята. Бяха минали три или четири дни от посещението на Ела и през цялото това време майка й не беше казала и една смислена думичка. Четеше й, водеше я до тоалетната, помагаше й да си легне, но не й говореше. Ана никога не се бе чувствала толкова самотна. И толкова объркана. Знаеше, че винаги е била в тежест на майка си, и я обичаше безрезервно заради търпението, обичта и нежността, с които се грижеше за нея. Но сега я мразеше. Мразеше я с цялото си сърце заради жестокостта, с която я измъчваше.
Освен това умираше от глад. Стомахът й непрекъснато се свиваше от болезнени спазми, виеше й се свят, а устата й бе толкова суха, че усещаше вкус на кръв. Но майка й отказваше да й даде каквато и да било храна. Защо? И защо самата тя не се хранеше? Какво ставаше тук, по дяволите?!