Шум в коридора. Ужасяващо блъскане, писъци. Удари от юмруци, майка й виеше. Внезапно Мари влетя обратно в стаята. Профуча покрай Ана като обезумяла и отвори прозореца.
Тъй като сградата бе висока, прозорците имаха панти през средата и се отваряха съвсем мъничко, за да не скочи някой — разумно решение предвид отчаянието на обитателите. Но човек би могъл да поеме глътка свеж въздух, ако пожелаеше.
Мари крещеше и молеше за помощ. Молеше се някой — който и да било — да дойде и да ги спаси. И точно тогава Ана разбра. Те бяха пленници. Ето това не й казваше майка й. Ела ги бе заключила вътре като в затвор. Намираха се в капан.
Ето защо майка й крещеше в нощта. Таеше нищожната надежда, че някой ще мине оттам и ще я чуе. Че някой ще прояви загриженост. Но Ана знаеше от опит, че не можеше да разчита на добрина от непознати. Мари се свлече сломена на пода — тя най-после осъзна, че бяха погребани в собствения си дом.
32.
Да отменят ли празнуването на Коледа? Това беше първият въпрос на Сара към Питър веднага щом той се прибра у дома. Не го попита за здравето му — сама виждаше в какво състояние е — нито пък прояви желание да говорят за случилото се. Никой не искаше да говори за това. Но тя държеше да се разберат относно Коледа. Дали Питър би искал да посрещнат празника в обичайната компания от братовчеди и родители? Един вид — животът продължава, радваме се, че си жив на Коледа. Или предпочиташе да покаже, че животът внезапно бе станал много мрачен и нямаше повод за празнуване?
В крайна сметка решиха да не нарушават традицията. Питър копнееше с цялото си същество да стои настрана от приятели и роднини. Не можеше да понася загрижените им утешителни думи и незададените въпроси, които изпълваха главите им. Но мисълта да остане сам със Сара на Коледа, го ужасяваше още повече. Всяка секунда, в която оставаше сам, започваха да го заливат мрачни спомени. Трябваше да ангажира съзнанието си с нещо, да насочи вниманието си към приятни неща, въпреки че всичко това беше само лицемерие, досада и безпокойство.
В началото се изкуши да намрази жена си. Тя очевидно бе много объркана и не знаеше как да се отнася към своя съпруг убиец. Все още не можеше да възприеме случилото се, затова пърхаше наоколо и вършеше милион дребни неща, за да покаже загрижеността си — всичките до едно абсолютно безполезни. Но дните минаваха и Питър осъзна, че я обичаше заради дребните й прояви на обич и защото тя очевидно не го обвиняваше. Успя дори да се усмихне, когато разбра, че тази година тя бе забранила празничната заря. Сара нямаше ясна представа какво точно се бе случило в онази преизподня, но инстинктивно усещаше, че тази година той би предпочел да не чува шумни гърмежи. Сара бе права и затова — както и за много други неща — Питър й беше признателен.
Дойдоха обичайните гости. Мили боже, бяха толкова шумни и весели. Подминаха полицаите, които стояха на пост пред входната врата, все едно ги нямаше, и започнаха да сипят коледни пожелания по прекалено ентусиазиран и пресилен начин. Повечето разменени подаръци бяха алкохолни питиета — като че ли всички колективно бяха решили, че ще имат нужда от сериозно количество твърди питиета. Подаръците валяха непрекъснато, сякаш всяка пауза би била фатална. Купчините не спираха да растат и заплашваха да превземат цялата стая.
Питър внезапно усети пристъп на клаустрофобия. Стана рязко от мястото си и се измъкна от стаята. Влезе в кухнята и се опита да отключи задната врата, но пръстите му не го слушаха и той ядосано изруга. Накрая все пак успя да се справи и побърза да излезе на двора. Студеният въздух го успокои и той реши да запали цигара. След излизането си от болницата възобнови вредния навик, с който се бе преборил преди няколко години, и разбира се, никой не бе посмял да му каже и дума. Една малка победа.
До него неочаквано се появи Аш. Най-големият му племенник.
— Имах нужда от глътка въздух. Дали бих могъл да си изпрося една? — каза той и кимна към цигарите на Питър.
— Разбира се, Аш. Трови се на воля — отвърна Питър и подаде на Аш пакета и запалката си.
Питър наблюдаваше непохватния му опит да запали цигарата си. Аш не беше кой знае какъв пушач, но като актьор съвсем не го биваше. Питър веднага разбра, че племенникът му бе изпратен навън, за да го държи под око. В болницата лекарите обсъждаха със Сара психическото му състояние в продължение на един час, пълнейки тревожното й съзнание с купища допълнителни кошмарни сценарии. Което означаваше, че Питър — малко или много — бе поставен под наблюдение поради опасност от самоубийство, при все че никой не би го изрекъл на глас. Нелепо опасение, защото точно в момента той нямаше енергията да извърши нещо такова, макар че — господ му бе свидетел — тази мисъл често го спохождаше. Аш не спираше да бърбори, а Питър сумтеше и се усмихваше, без да обръща и капчица внимание на казаното. Момчето спокойно би могло да говори и на мандарин.