Острието се вряза в пуйката и отвътре бликна бистър сок. Чарли, с хартиена шапка на главата, бе в стихията си. Тя обожаваше Коледа. Още в ранна есен, щом листата пожълтееха, вълнението на Чарли се пробуждаше и започваше да расте. Тя винаги се подготвяше много старателно и купуваше всички подаръци през октомври, поръчваше пуйката през ноември, така че, когато декември най-после дойдеше, тя можеше да се наслаждава на всяка секунда от него. Срещи за по питие, коледните хорове, опаковане на подаръци край камината, гледане на коледни филми, уютно сгушена на дивана — за нея това бе най-хубавият период от годината.
— Можем ли вече да отворим подаръците?
Племенницата на Чарли — Мими. Нетърпелива както винаги.
— Не и преди коледния обяд. Знаеш правилата.
— Но дотогава има цяла вечност.
— Точно очакването прави отварянето на подаръците още по-вълнуващо. — Чарли нямаше намерение да прави компромиси по този въпрос; целият смисъл на Коледа се заключаваше в семейните ритуали.
— Кого заблуждаваш? — намеси се Стив. — Просто отлагаш във времето неизбежното разочарование от подаръците.
— Говори за себе си — каза Чарли и шляпна гаджето си по рамото. — Аз съм много старателна в избора на моите подаръци. Ако ти не постъпваш така, ще получиш точно такова отношение.
— По-късно ще съжаляваш за думите си. Бъди сигурна — самодоволно отвърна Стив.
Чарли вече знаеше какво ще получи от Стив — бельо. От известно време той непрекъснато правеше намеци, а освен това в момента водеха доста активен сексуален живот. Чарли искаше бебе повече от всичко на света. Чувстваше се готова за това — и честно казано, единствено на този подарък би се зарадвала истински. Все още не беше се случило, макар че опитваха от известно време, и Чарли за пръв път започваше да изпитва тревога. Ами ако нещо не беше наред с нея и не можеше да има деца? Чувстваше се отвратително при тази мисъл — тя винаги бе мечтала да има поне две или три деца.
И все пак бе Коледа, затова Чарли избута черните мисли и тревогите в най-отдалеченото кътче на съзнанието си. Коледа, най-хубавият ден от годината, затова, докато режеше на порции коледната пуйка, тя сложи на лицето си най-широката си усмивка и се постара да възвърне коледното си настроение.
Чакането беше към края си. Марк вече започваше да усеща празнично настроение при мисълта, че отново ще види Елси. Тази година Кристина му отстъпваше деня след Коледа — първата му задача утре сутрин бе да вземе малкото си момиченце и да прекара с него цял празничен ден, изпълнен със забавления. Изминалата година бе истински кошмар, но поне финалът й щеше да е прекрасен. Марк вече бе резервирал посещение на ледена пързалка, билети за кино и маса в „Байрънс“, където щяха да си направят пищно угощение с чийзбургери.
Мисълта, че ще прекара един ден насаме с Елси, го държеше на крака през последните трийсет и шест часа. На Бъдни вечер, както обикновено, се отби до къщата на Кристина, за да остави подаръците си. Елси и майка й ги нямаше — бяха отишли до местната църква за празничната служба. Отвори му Стивън, който любезно прие подаръците и го попита дали иска да влезе за питие. Марк изпита желание да му избие зъбите; как се осмеляваше да се прави на домакин в собствената му къща? За какво биха могли да си говорят? Да обсъждат какви подаръци ще им донесе Дядо Коледа? Марк не знаеше дали Стивън го бе направил нарочно — изглеждаше искрен, а може би беше добър актьор — но и не се задържа достатъчно дълго в компанията му, за да разбере. От личен опит знаеше, че когато се спуснеше червената мъгла на гнева, най-разумно бе да се оттегли. Оттогава кръвта му кипеше и той многократно ругаеше наум стрелките на часовника, че се влачеха толкова бавно, но… най-после настъпваше неговият час. Хубавите неща се случват на онези, които умеят да чакат.
Още една Коледа бе отминала. До следващата година.
34.
Мари лежеше на леглото си и втренчено гледаше тавана. Това ли щеше да е последната гледка в живота й? Това потъмняло, неравно, жалко подобие на таван? Никога досега не му бе обръщала внимание, но от седмица го гледаше почти непрекъснато и в нея се надигаше гняв, който бе колкото свиреп, толкова и абсурден. Какво изобщо правеше тук? Тя трябваше да е в другата стая, при Ана. От самото начало знаеше, че трябва да й каже истината, но как да намери думите? Всичко бе толкова ужасно, толкова невероятно, какво би могла да й каже? Затова мълчеше. Ден след ден, един от друг по-кошмарни. Дъщеря й нямаше представа нито за смъртния ултиматум, нито за пистолета, който Мари криеше в чекмеджето на масичката до леглото. Ана се разкъсваше от мъка и объркване, затова Мари нямаше — не можеше — да й каже истината. Тя беше лоша майка. Лош човек. Защо иначе би допуснала да се случи това нещастие? Тя бе избрала боклука, за когото да се омъжи; тя бе заченала дете, чийто организъм едва функционираше. Без да дава какъвто и да било повод за агресия, тя бе провокирала нескончаем тормоз и безброй прояви на жестокост. А сега и това. Най-жестокият удар, който щеше да сложи край на тяхната жалка история. Отдавна бе спряла да се чуди защо тези неща се случваха точно на тях — просто го приемаше като факт. Вече се бе отказала и да се съпротивлява. Телефонната линия бе прекъсната от момента, в който Ела си тръгна, вратите бяха заключени от външната страна и никой не откликваше на виковете й. Веднъж й се стори, че видя нечий силует — дребен, може би детски — докато крещеше през прозореца. Но човекът избяга. Може би така й се бе сторило. Когато си заклещен в безкраен кошмар, трудно разбираш кое е истинско и кое не.