Ана отново плачеше. Това бе едно от малкото умения, които й се удаваха и което късаше сърцето на Мари. Дъщеря й бе самотна и уплашена — двете неща, от които Мари се бе заклела да я пази.
Мари не разбра кога бе станала от леглото. Тръгна към вратата, но спря. Не го прави. Но трябваше да го направи. Наистина трябваше. Единственото им оръжие срещу света бе взаимната им любов и сплотеност, а Мари безразсъдно унищожи това заради собствения си страх и малодушие. Жалка постъпка. След твърдото си решение да не казва на Ана истината, сега вече знаеше, че трябваше да го направи. Това бе единственото й оръжие. Единствената им надежда.
И все пак Мари се спря. Опитваше се да намери думите, с които да оправдае жестокостта си, мълчанието си. Но думите не идваха, затова тя просто събра сили, излезе от спалнята и влезе във всекидневната. Очакваше да бъде посрещната от обвинителния поглед на Ана, но — чудо на чудесата — момичето спеше. Плачът най-после бе изтощил крехкото дете и сега, макар и за кратко, то бе далеч от кошмара им. Ана бе намерила покой.
Ами ако никога не се събудеше? Мари внезапно се оживи от тази мисъл. Знаеше, че никога не би застреляла собствената си дъщеря — такъв вариант просто не съществуваше. Но имаше други начини. През годините след диагностицирането на Ана Мари бе чела за многобройни случаи, в които майки, неспособни да се справят с тежките недъзи на децата си, отнемаха живота им. Те твърдяха, че така слагат край на страданията на децата си, но разтоварваха и себе си. Обществото гледаше на тях със съчувствие, така че защо да не се отнесе така и с нея? Всичко друго би било по-добро от варианта да останат тук и да умрат от бавна гладна смърт. Съвсем скоро телата им и бездруго щяха да се вдигнат на бунт срещу тях, така че какъв избор имаха?
Мари осъзна, че отново се е върнала в спалнята. Запъти се към леглото, взе тънката възглавница и я претегли в ръцете си. Мислите й препускаха. Щеше ли да намери сили да го направи? Или смелостта щеше да я напусне? Устата й внезапно се изпълни със стомашни сокове — тя коленичи и мощно повърна в кошчето за боклук. Изправи се на крака и установи, че все още стиска в ръце възглавницата. Не биваше да се колебае повече. Не биваше да се двоуми. Затова Мари веднага излезе от спалнята си и нахълта във всекидневната, където кротко спеше дъщеря й.
35.
Не биваше да го правя, но не успях да се сдържа. Отдавна търсех начин да го нараня и все напразно. Така и не успях. И един ден неочаквано шансът просто кацна на рамото ми…
Майка ми го намерила да рови около контейнерите за боклук до оградата. Малко мелезче с бяло петно около едното око. Симпатично, но леко мърляво. Подари го на баща ми за рождения му ден. Може би се е надявала, че ако има нещо, за което да се грижи, той може да се задържи у дома. Простичък план, но сравнително успешен. Е, той продължаваше да изчезва за няколко дни, да пие, да се бие, да чука местните проститутки, но безумно обичаше това кутре. Непрекъснато го галеше, а ние, пренебрегнатите, стояхме отстрани и гледахме.
Странно, но веднъж щом осъзнаеш, че ще извършиш нещо лошо, всичко веднага започва да се подрежда. Чувстваш се замаян, свободен, превъзбуден. Никой друг не знае какво планираш. Никой не може да те спре. Това е твоята мръсна малка тайна. Дните преди да го направя бяха едни от най-щастливите в живота ми.