В крайна сметка избрах отровата. Портиерът в нашия блок постоянно се оплакваше от плъховете — непрекъснато ръсеше наоколо огромни количества от отровния прах, но не можеше да се отърве от тях. Така че изобщо не беше трудно да си открадна малко в едно шишенце. Реших, че това е най-добрият начин. Псето бе ненаситен дребен лакомник и никога не отказваше храна. Затова му приготвих едно много специално блюдо. Най-евтината и най-скапана кучешка храна, смесена с отрова за мишки. Излапа я всичката.
По-късно станах свидетел на последствията и много се смях. Кучешки лайна и повръщано из цялата кухня. Животът му се изливаше навън от двата му края и след два часа кучето беше мъртво. Мама се уплаши ужасно, искаше да го хвърли в контейнера за боклук, преди баща ми да се прибере, и да му каже, че е избягало или нещо такова. Но той се бе измъкнал по-рано от работа и я залови на местопрестъплението. Направо полудя, започна да я блъска, крещеше й. Ала и тя бе също толкова объркана. В крайна сметка татко откри празното шишенце от мишата отрова в кофата за боклук отвън. Глупава грешка, наистина, но аз бях още малка. Той влетя обратно в стаята, стиснал шишенцето в ръка, а аз, глупавата крава, се ухилих. Той съвсем превъртя.
Събори ме на пода, започна да скача върху главата ми, риташе ме с ботушите в корема, между краката. После ме стисна за врата и притисна главата ми към реотаните на електрическата ни печка, притискаше я, отдръпваше я, отново и отново. Нямам представа колко бе продължило това. Изгубих съзнание след двайсет минути.
36.
Украсите се прибираха и животът отново започваше да си тече постарому. Има нещо особено тъжно и потискащо в офис, който след коледните празненства все още е окичен с гирлянди. Някои хора им се радваха и през януари, но Хелън не бе от тях, затова бе възложила на един полицай да махне всичко, до последната дрънкулка. Искаше стаята на разследването отново да добие предишния си вид. Искаше да възвърне концентрацията си.
Както можеше да се очаква, Уитакър попита за актуалната информация по случая, затова Хелън се отправи директно към кабинета му. Медийното внимание към убийството на Сам сякаш бе отшумяло — местните криминални репортери бяха заинтригувани от конфискацията на огромното количество кокаин на портсмутското пристанище — и Уитакър бе доволен от това, така че срещата им, като никога, приключи бързо.
Когато се върна в стаята, Хелън веднага усети, че ставаше нещо — във въздуха се усещаше напрежение и никой не смееше да я погледне в очите. Чарли се забърза към нея, после спря неуверено, сякаш не знаеше как да започне. Хелън за пръв път я виждаше онемяла от смущение.
— Какво се е случило? — попита Хелън.
— Сандерсън току-що получи обаждане от униформен полицай.
— И?
— Тръгнаха към „Мелбърн Тауър“.
О, господи, не.
— Майка и дъщеря са открити мъртви в апартамента си. Мари и Ана Стори. Много съжалявам.
Хелън я погледна така, сякаш Чарли беше луда — сякаш си правеше някаква извратена шега с нея — но лицето на Чарли бе толкова сериозно и изтерзано, че всички съмнения на Хелън се изпариха.
— Кога?
— Обаждането постъпи преди половин час. Но ти беше в кабинета на началника и…
— Трябваше да ме уведомите незабавно. За бога, Чарли, защо не дойде да ми го кажеш?
— Исках първо да се запозная с подробностите.
— Какви подробности? Защо?
— Смятам… ние смятаме, че това може да е третото отвличане.
Целият екип гледаше нея и затова Хелън положи огромно усилие да запази самообладание. Разпореди всички обичайни процедури, но в мислите си вече бе в другия край на града. Трябваше да отиде там, за да се увери лично дали съществуваше подобна вероятност. Докато се придвижваше с мотоциклета си към „Мелбърн Тауър“, тя си мислеше за всички неща — и хубави, и лоши — които бяха преживели заедно. Това ли беше краят, който ги бе чакал през цялото това време? Това ли бе тяхната награда за трудностите, през които бяха преминали?
Има дни, в които животът те рита право в гърлото. На Хелън й призля, когато Чарли й съобщи новината. Тя отчаяно искаше да е станала грешка, копнееше с цялото си сърце да върне времето назад и някак си да предотврати случилото се. Ала не можеше — Мари и Ана бяха мъртви. Екип от строителни експерти правели оглед на сградата, когато забелязали странно съобщение с молба за помощ, изписано върху провесен от четвъртия етаж чаршаф. Качили се да проверят, но никой не отворил, макар че вътре светело, а телевизорът работел, затова се обадили в полицията. Отзовалите се полицаи не били особено доволни — отнело им цяла вечност да свалят желязната решетка, а входната врата била заключена с толкова резета, че се наложило да я разбият с множество изстрели в ключалките. През цялото време били убедени, че напразно си губят времето — че обитателите се крият нарочно или са надрусани, или нещо такова. Но когато влезли, открили майка и дъщеря, които лежали една до друга на пода във всекидневната.