Първата им мисъл била самоубийство. Заключваш се вътре и го правиш. Само че при огледа не успели да открият никакви ключове — нито за вратата, нито за катинарите на външната решетка. И нещо още по-странно — жертвите имали зареден пистолет. Лежал на пода до тях неизползван. Нямало никакви въжета, никакви празни шишенца от хапчета или отрова — никакви видими улики за самоубийство. При огледа на външния коридор не открили каквито и да било следи от влизане с взлом, а вътре липсвали признаци за обир.
Всичко изглеждаше много странно. Те бяха просто… мъртви. Мухите, които кръжаха около труповете, подсказваха, че са мъртви от доста време.
Хелън помоли униформените полицаи да претърсят сградата и околните площи — „Търсим мобилен телефон“ — а тя се присъедини към криминалистите за огледа на телата. Никога досега не бе губила самообладание в присъствието на колеги. До този момент. Не можеше да понесе да ги гледа в това състояние. Двете бяха преживели толкова много мъки и страдания и въпреки всичко не бяха загубили любовта. При тях винаги имаше усмивки и смях, независимо от обстановката и ежедневните прояви на насилие. Дори само това бе достатъчно да убеди Хелън, че тук не ставаше дума за самоубийство, а наличието на пистолета категорично отхвърляше всякакви съмнения.
Хелън се оттегли в миниатюрната кухничка, за да се успокои. Започна безцелно да отваря шкафовете, хладилника. Никаква храна. Дори консерви или буркани. Никъде нямаше и трошичка, но въпреки това… кофата за боклук беше празна. Липсваха каквито и да било опаковки от храна или бутилки. При осъзнаването на този факт започна да й се повдига. Тя преглътна мъчително и тръгна към мивката. Завъртя крана. Нищо. Както и очакваше. Вдигна слушалката на телефона. Нямаше сигнал. Хелън се свлече в най-близкия стол.
— Смяташ, че това е нейно дело? — Марк бе влязъл в стаята.
Хелън кимна.
— Заключила ги е отвън. Взела е всичката им храна, спряла е водата, прекъснала е телефона, оставила им е пистолета. Няма да открием никакви ключове за резетата и катинарите, защото ги е взела със себе си…
Майка и дъщеря, хванати в капана на собствения си дом, неспособни да се измъкнат, нито да потърсят помощ от когото и да било. Най-самотният начин да умреш. Ако имаше някаква утеха, то тя беше във факта, че „тя“ не бе спечелила, не бе успяла да накара Мари да убие собствената си дъщеря. Но Хелън не можеше да се успокои поне от това. Не и в момента.
37.
Днес бе най-черният от всички дни. Най-тежкият, откакто това се случи. Днес погребваха Бен. В началото Питър Брайтстън странеше от жертвата си като от чума — не искаше да знае за страданията на годеницата и приятелите му, нито пък какво си мислеха. Но дните минаваха и той осъзна, че прекарва все повече време онлайн, за да проверява интернет страницата в памет на Бен и съболезнованията във „Фейсбук“, опознавайки повече човека, чийто живот бе разрушил.
Преди три дни бе видял подробности за погребението, публикувани от най-добрия приятел на Бен. Не звучеше като мащабно събитие и Питър неволно се запита кои колеги от кантората щяха да отидат. Всички съдружници, както и повечето хора от екипа на Бен, разбира се. А младшите сътрудници? Нима Питър щеше да е единственият, който нямаше да присъства? В един кратък момент на лудост се запита дали да не отиде, но бързо се отказа. Ако приятелите на Бен го видеха там, щяха да го разкъсат на парчета. Та кой би могъл да ги обвини? И въпреки всичко една голяма част от Питър искаше да присъства. Да се сбогува. Да се извини.
Обмисли и варианта да пише на годеницата на Бен, но Сара го разубеди. Имаше право, разбира се. В пристъп на засегнато самолюбие бе загърбил съветите й и все пак седна да напише писмото — но не успя да измисли и думичка. Всички неща, които искаше да каже — не исках да го правя, ще ми се да можех да върна времето назад — звучаха толкова безсмислено и кухо. За нея нямаше значение какво чувстваше и какво искаше той. За нея бе важен фактът, че Питър бе наръгал годеника й в окото, за да спаси собствената си кожа.