Социалните служби трябваше да ги навестяват, да ги държат под око, но те отбягваха района като чума и идваха от дъжд на вятър. Затова Хелън, която нямаше много причини да си седи у дома вечер, се отбиваше да ги види. Именно затова беше там, когато Стивън Грийн и компания се върнаха да довършат делото си. Той беше надрусан както обикновено; стискаше в ръка тенекиена туба с бензин и се опитваше да я запали със самоделен фитил. Но така и не успя да го направи. Полицейската палка на Хелън се стовари върху лакътя му, после през тила и го просна на земята. Останалите се стреснаха от внезапно появилото се ченге и побягнаха, захвърляйки своите петролни бомби. Някои успяха, други — не. Хелън беше добре обучена как да попречи на заподозрени да избягат от местопрестъплението. Тя успя да осуети нападението и скоро след това бе възнаградена с огромното удоволствие да види как Стивън Грийн и трима от най-близките му приятели получават солидна присъда зад решетките. Имаше дни, в които работата й носеше огромно удовлетворение.
Хелън потръпна. Мрачните коридори, разбитите животи, графитите и мръсотията й напомняха твърде много за собственото й детство. Събуждаха спомени, които отдавна бе потиснала с цената на огромни усилия и сега трябваше да го направи отново. Тя беше тук заради Мари и Ана — и нямаше да позволи на нищо друго да помрачи днешното й настроение.
Тя почука три пъти — тайният им код — и след продължително отключване на многобройните ключалки, вратата най-после се отвори.
— Социален патронаж — каза Хелън.
— Разкарай се — бе очакваният отговор.
Хелън се усмихна и когато Мари отвори външната решетка, влезе. Мрачните й мисли се разсеяха — „топлото“ посрещане на Мари винаги й въздействаше така. Веднага щом прекрачи прага, Хелън раздаде подаръците си, получи своите и се почувства напълно спокойна. За един кратък момент апартамент 408 се превърна в нейно убежище от мрачния и жесток външен свят.
5.
Поройният дъжд отмиваше сълзите й. Усещането би трябвало да е пречистващо, но не — беше стигнала твърде далече. Проправяше си път през шубраците, без да обръща внимание на посоката. Просто не трябваше да спира. Искаше да се махне надалече, надалече.
Трънлив клон раздра лицето й, камъни разраняваха стъпалата й, но тя продължаваше напред. Трескаво се оглеждаше за някого, за нещо, ала наоколо имаше само дървета. В един момент я връхлетя ужасна мисъл — дали изобщо все още се намираше в Англия? Опита се да извика за помощ, но гласът й беше слаб, прегракнал.
Семейства се редяха търпеливо пред шейната на Дядо Коледа на сампсънския коледен базар, който всъщност не беше нищо повече от няколко шатри, разпънати в калното поле, но на децата явно им харесваше. Четиридесет и три годишният Фреди Грийн тъкмо бе захапал първия си пай с кайма за сезона, когато я забеляза. В проливния дъжд тя приличаше на призрак. Паят с кайма на Фреди застина във въздуха, докато тя бавно, но целеустремено пресичаше базара с накуцване, фиксирала поглед върху него. Отблизо видът й не беше призрачен, а жалък — мокра, окаляна, кървяща и мъртвешки бледа. Фреди не искаше да има нищо общо с нея — изглеждаше душевноболна — но не можеше да помръдне краката си, сякаш беше парализиран от свирепия й втренчен поглед. Тя измина последните няколко метра по-бързо от очакванията му и той внезапно залитна назад, повален от тежестта на тялото й. Паят му направи тройно салто във въздуха и се приземи с мощно пляс в една кална локва.
В мобилния офис на базара, загърната в одеяло, тя продължаваше да изглежда душевноболна. Отказваше да им каже къде живее и откъде идва. Нямаше представа дори кой ден е. Всъщност единственото, което успяха да изкопчат от нея, бе това, че се казва Ейми и че сутринта е убила приятеля си.
Хелън наби спирачки пред Централното полицейско управление на Саутхамптън — футуристичната сграда от стъкло и метал, издигаща се високо над нея, предлагаше фантастични гледки към града и пристанищата. Беше построена преди година-две и по всички параграфи си беше впечатляващ пандиз. Свръхмодерни арестантски килии, екип на Британската кралска прокуратура, лаборатория за тестове „Смарт Уотър“1 — изобщо всичко, от което би могъл да се нуждае съвременният полицай. Тя паркира мотоциклета си и влезе в сградата.