Тя сложи ръка на рамото му, стисна го съвсем леко и тръгна към управлението. За един кратък момент Марк отново се почувства тийнейджър, оглупял до безумие от радост заради някаква дреболия.
— Да видим с какво разполагаме.
Хелън бе събрала целия си екип в стаята на разследването, за да пресеят наличната информация.
— Свидетели?
— Засега нищо — отвърна Бриджис. — Все още имаме хора в района, но наоколо се мотаят предимно наркомани с надеждата за парично възнаграждение или хора, жадни за внимание. Един видял тъмна кола, друг забелязал мотоциклет, трети — НЛО… Горещата телефонна линия е зарината от обаждания, но предимно от възрастни дами и хлапета, които си търсят забавление.
Какво бе очаквала Хелън? Мари и Ана трябва да са били мъртви от две седмици, преди да ги открият, как би могъл някой да помни каквото и да било оттогава?
— Добре, резултати от аутопсията?
Чарли веднага се намеси, нямаше смисъл да увъртат.
— И двете жертви са били измършавели и силно дехидратирани. Причината за смъртта на Ана Стори е асфиксия. Близо до тялото й е открита възглавница, по която има следи от слюнка и сополи.
Хелън се опита да прикрие емоциите си. Значи Мари наистина бе убила дъщеря си в крайна сметка — макар и с нежност. Така всичко изглеждаше още по-зловещо. Чарли продължи:
— Мари Стори е починала от спиране на сърдечната дейност след полиорганна недостатъчност. Резултат от продължително гладуване и дехидратация.
Марк забеляза въздействието, което тези прости думи оказаха върху Хелън — и върху всички останали от екипа — затова побърза да вмъкне своята малка порция добри новини.
— Никъде в района няма камери за наблюдение, унищожени са от вандали много отдавна. Криминалистите провериха всеки сантиметър от апартамента за отпечатъци — безуспешно — но все пак успяха да открият частичен отпечатък от стъпка в една от цветните лехи до входа на сградата. Обувка на висок ток, приблизителен размер 39. Униформени полицаи обикалят със снимка на жената в жълто-зелено шушляково яке и бейзболна шапка Kappa — надяваме се някой да се сети, че я е виждал.
— Добре. Пистолетът? — продължи с въпросите Хелън.
— Бил е зареден, когато са го открили. Не личи да е използван — пое щафетата детектив Макандрю. — Модел „Смит & Уесън“, вероятно от началото на 90-те. Пистолетът в случая с Бен Холанд е „Глок“, а Сам Тейлър е застрелян с модифициран „Таурус“.
— Откъде си ги набавя? — попита Хелън. — Да не би да е служила в армията? Или в полицията? Да проверим дали не липсва оръжие от реколтата в миналогодишната амнистия.
Макандрю веднага се залови да проверява предположението на Хелън. Без твърди доказателства — използваните успокоителни се продаваха свободно в аптеките, мобилните телефони имаха предплатени карти без договор — и почти нищо от свидетелските показания, което би могло да послужи като описание на тази убийца хамелеон, им оставаше единствено общият модел на престъпленията и мотивът. Защо постъпваше така „тя“? Принуждаваше жертвите си да играят сатанински вариант на броилката „Онче-бонче“, убедена, че на финала стрелецът ще страда много повече от жертвата. Дали дълбоката психическа травма на оцелелия бе целта, удоволствието? Хелън зададе въпроса си на глас. Ако това бе така, дали убийцата наблюдаваше травмираните си жертви, за да се наслади на победата си? Може би трябваше да засилят охраната на Ейми и Питър. Разходите щяха да скочат до небето, но може би си струваше.
— Как би могла да знае кой ще бъде убит? — попита Чарли.
— Добър въпрос. Дали действително познава двойките толкова добре, че да предвиди жертвата? — допълни Хелън.
— Няма как да знае със сигурност — обади се Сандерсън и Хелън се съгласи:
— Да, изглежда невъзможно. Тя не би могла да предвиди реакциите на хората в условията на подобно напрежение. Което неминуемо повдига следващия въпрос — случаен ли е изборът на жертвите?
Това бе по-приемливият вариант. Някои серийни убийци набелязват и дебнат, но повечето избират жертвите си по-скоро случайно. Фред Уест качваше пътуващи на автостоп, Иън Брейди отвличаше избягали от училищни занятия деца, а Изкормвача от Йоркшир нападаше случайни хора…
Обаче Хелън познаваше две от жертвите лично. Тя сподели това с екипа си, но те не се впечатлиха особено. Какво бе очаквала? Непоклатимо всеобщо мнение за вината й или твърдо отричане, че познанството й с жертвите имаше някакво значение. Не получи нито едното, нито другото, защото — както изтъкна Марк — Хелън не познаваше Ейми. Хелън имаше право, разбира се — интересна теория, но издишаше. Ейми бе изключението, което проваляше правилото.