— Възможно ли е да ги е избирала, защото са били лесни мишени? — отново се намеси Чарли. — Защото са били уединени и уязвими?
Одобрителен шепот от страна на екипа.
— Ейми и Сам са били доста скромна двойка. И двамата са избягвали шумни компании. Живели са уединено, контактували са само с няколко близки приятели. Бен Холанд също е предпочитал собствената си компания. С времето станал малко по-самоуверен и се сгодил, но продължавал да живее сам, въпреки че оставали едва няколко седмици до сватбата. Ана и Мари са били сам-сами на света. Може би убийцата ги набелязва заради това?
Хелън кимна, но според нея теорията издишаше. Не можеше да се каже, че нямаше да липсват на никого. Ейми беше много близка с майка си, а майката на Сам бе присъствала активно в живота му. Бен е бил сгоден — той със сигурност щеше да липсва на годеницата си. Ана и Мари нямаха близки, но в крайна сметка социалните служби щяха да ги открият, както всъщност се случи.
Ключът бе да се открие връзка между жертвите. Или да се докаже, че са били отвлечени просто защото са били по двойки.
Хелън приключи оперативката. Задачите бяха разпределени: трябваше да преровят цялата база данни за всички осъдени, които биха могли да имат зъб на Хелън, или убийци със склонност към садизъм или сюжетно-ролеви игри — макар че дълбоко в сърцето си Хелън не очакваше да открият нещо. Случаят засега оставаше пълна загадка.
41.
Всички бяха изненадани от бързото завръщане на Питър Брайтстън в службата. Съдружниците му го убеждаваха да си вземе три месеца почивка — или шест, ако иска — водени донякъде от загриженост, но по-скоро се страхуваха от реакцията на колектива. Питър бе грубиян, но в общи линии хората го харесваха, макар и само заради факта, че познаваше закона като петте си пръста. Но той бе убил Бен. Бе отнел живота на колега. В наръчника за управление на човешки ресурси нямаше инструкции за подобна ситуация. Най-вероятно срещу него нямаше да се повдига обвинение. От полицията се въздържаха да дават изявления, но намекваха, че това е някакъв ужасяващ нещастен случай. Питър поддържаше тази версия и не споделяше с никого подробностите, които те копнееха — но и се страхуваха — да чуят.
Появи се след три седмици почивка и възстановяване, което бе в разрез със съветите на лекарите и на адвокатите му. Но Питър бе непоколебим — през януари винаги имаха много работа — а и какво можеха да му направят? Да го изгонят, при положение че срещу него нямаше повдигнато обвинение? Да прекратят двайсетгодишното му сътрудничество с кантората и да го изхвърлят на боклука заради една злополука? Истината бе, че никой не знаеше какво да прави, така че — логично — никой не правеше нищо.
Пристигна рано сутринта в понеделник. Точен както винаги. Офисът бе странно притихнал в онзи ден, докато Питър написа няколко имейла и си направи чаша кафе. Но никой не бе насрочил срещи с него — влез плавно в ритъм, Питър — и скоро колегите му си намериха причини да изчезнат — някои тръгнаха към офиса в Борнмът, други отидоха на дълъг обяд с клиенти. В крайна сметка интересът към завръщането му, учтивите въпроси относно здравето му продължиха едва половин час и после всичко си тръгна постарому.
С изключение на празния стол. Все още не бяха назначили никого на мястото на Бен — толкова скоро след погребението — така че столът и бюрото му стояха празни. Личните му вещи бяха събрани и изпратени на годеницата му и цялото му работно пространство изглеждаше голо. Празна дупка на мястото, където някога бе имало живот.
Дупка, която бъркаше в очите на Питър. И в очите на всички. Упорито напомняне за случилото се. Всички — от ръководството до работниците в столовата — бяха очаквали, че на Питър ще му е много трудно. Но никой не очакваше, че в 3:30 следобед в първия ден след завръщането си на работа Питър ще се качи на покрива на сградата, ще изкрещи името на съпругата си, а после ще се прехвърли през парапета и ще скочи, за да намери смъртта си.
42.
Япония? Австралия? Мексико?
Когато бяхме деца, имахме глобус. Светещ при това. Един бог знае откъде или защо го имахме. Образованието не беше силната ни страна, а географските познания на майка ми се простираха до най-близкия магазин за алкохол. Но аз обожавах този глобус. Той бе извор на всички мои фантазии. Прокарваш ръка по гладката му повърхност, прескачаш от континент на континент за секунди — лесно беше да си представя, че съм свободна.