— Какво ще правим сега, шефе? — попита Чарли.
Бяха изгледали записа два пъти, без да успеят да забележат нещо интересно. И все пак бе трудно да огледат всички — на екрана имаше толкова много хора — затова след кратък момент на колебание Хелън отвърна:
— Нека го видим още веднъж.
Настроиха се да изгледат записа за пореден път. Марк почерпи присъстващите с бисквитите си „Орео“ — всички имаха нужда от допълнителна доза захар и с благодарност се възползваха от тайните му запаси с лакомства. После отново впериха погледи към екрана и се опитаха да се съсредоточат повече от всякога.
— Ето.
Чарли го каза толкова отривисто, че Марк и Хелън подскочиха от изненада. Чарли върна записа и отново го пусна. После рязко го спря на пауза.
— Ето тук.
Сочеше към жена в далечния край на тълпата, която наблюдаваше как парамедиците качват торбата с трупа на носилка.
— Ако увелича мъничко картината, може да успеем да подобрим изображението…
— Коя е тя? — прекъсна я Хелън.
— Виждала съм я и друг път. На погребението на Бен Холанд. Беше сама и изчезна веднага след края на службата. Тогава не се замислих особено, но всъщност не си спомням да е разговаряла с някого от присъстващите.
Лицето на жената зае почти целия екран. Това ли беше първата снимка на тяхната серийна убийца? Имаше слабо лице, с добре изразен нос, руса коса до раменете, добре облечена, порядъчна на вид. Тя би могла да бъде жената от рисунките на фоторобота. Трудно е да си сигурен за тези неща — толкова много ти се иска да паснат, че понякога зрението ти погажда номера.
По пътя към дома на семейство Андерсън Хелън изпита дълбоко чувство на облекчение. И още нещо — надежда. Най-после разполагаше с нещо, от което да започне.
Докато Марк шофираше, тя впери поглед в принтираното изображение на заподозряната — коя беше тази жена?
Приеха ги неохотно, както обикновено. Странно как жертвите започват да ненавиждат намесата на полицията, дори когато се нуждаят от помощта й. Хелън влезе във всекидневната и премина директно на въпроса, без да губи излишно време в любезности.
— Имаме снимка на заподозрян, Ейми. Бихме искали да я погледнеш.
Това вече събуди интереса им. Хелън забеляза как родителите се спогледаха — дали и те започваха да се надяват? Тя подаде снимката на Ейми. Момичето я разгледа внимателно, после затвори очи и се опита да си спомни образа на похитителката си. След това ги отвори и отново се вгледа в снимката.
Дълго, дълго мълчание, а после:
— Възможно е да е тя.
Възможно?
— Доколко си сигурна, Ейми?
— Трудно е да се каже. Трябва да я видя на живо, за да съм напълно сигурна, но определено е възможно да е тя. Косата, носът… да, възможно е.
Не беше идеално, но засега стигаше. Ейми подаде снимката на родителите си, които изгаряха от нетърпение да видят кучката, отвлякла дъщеря им. Хелън изпита желание да дръпне снимката от ръцете им — моментът не бе подходящ за разглеждане на снимки.
— Познавам я. — Гласът на Даян Андерсън отекна в стаята ясно и отчетливо.
Известно време никой не обели и дума.
Накрая Хелън наруши мълчанието:
— Искаш да кажеш, че си я виждала и друг път?
— Познавам я. Говорила съм с нея. Знам коя е.
Хелън хвърли поглед към Марк — връзка между жертвите, най-после. Отне им много време — твърде много — да стигнат дотук. Но вече имаха основен заподозрян. Хелън усети мощен прилив на адреналин и за един кратък момент си спомни защо изобщо бе станала полицай.
44.
Вълнението й не продължи дълго. Докато излизаше от къщата на Андерсън, Хелън налетя на познатия червен „Фиат“ на Емилия Гаранита, паркиран напреки на алеята, който препречваше пътя й. В следващия миг се появи и самата Емилия, лепнала върху лицето си обичайната си пресилена усмивка.
— Знаеш ли какво е наказанието за възпрепятстване на работата на полицията, Емилия?
— Но аз не мога да говоря с теб по друг начин, нали? — невинно отвърна тя. — Ти никога не отговаряш на обажданията ми, а твоите хора за връзка с медиите разполагат с по-малко информация за случая от мен, така че какъв друг избор имам?
— Разкарай се. — Марк започваше да се изнервя, но за награда получи изпълнен с презрение поглед.
— Искам да поговорим за Питър Брайтстън — продължи Емилия.