Но сега вече разполагаха с улика. Нищо сигурно все още, но бяха доволни, че са надушили следа. Да преследват нещо или някого. Марк наблюдаваше как началникът му — в нейно лице — въодушевено коментираше случая. Беше хубава, както винаги, но сега в нея имаше и още нещо. Топлота, оптимистично чувство и надежда, които тя обикновено прикриваше. Усмивката й я издаваше. Нещо, което рядко се виждаше, но трудно се забравяше.
Той усещаше нарастващото си привличане към нея, но бе твърдо решен да му се противопоставя. Никога повече нямаше да позволи на която и да било жена да получи такава власт над него. Но в същото време искаше да пробие защитната й броня и да я опознае по-добре. Какво бе сънувала като дете? Била ли е популярна в училище? Била ли е богата? Харесвали ли са я момчетата?
— Тук ли си израсла?
Лош опит за встъпителна реплика, но Марк не го биваше много по празните приказки. Тя поклати глава.
— Южен Лондон. Не ми ли личи?
Флиртуваше ли с него?
— Нямаш акцент.
— Изгладих го. Един добър мой приятел от полицията ми каза, че колкото по-изискано звучиш, толкова по-бързо се издигаш в кариерата. Предразсъдък, но всички мислят, че си по-интелигентен.
— Това ми е грешката, значи.
— Не си чак толкова зле.
Тя наистина флиртуваше с него.
— Нямах представа, че си такава хитруша.
— Е, ти все още не ме познаваш много добре, нали?
Поощри ли го, или го отряза? Наистина съм загубил форма, помисли си Марк. Тя тръгна към бара и се върна с халба бира. Марк я наблюдаваше развълнуван, възбуден, объркан — копнежът по нея се бореше с желанието му за алкохол. Тя му подаде халбата.
— Днес имахме ползотворен ден. Така че можеш да пийнеш. Знаеш правилата — ако аз съм тук, позволено е.
Той пое бирата от ръката й. И отпи. Но съвсем малко — искаше да й покаже, че се владее, че не е мекушав. Беше мразил себе си и живота си толкова дълго време. Сега, когато започваше да се измъква от бездната, щеше да излъчва сила. Той й подаде халбата обратно. Тя му се усмихна — топло и насърчително.
— Защо постъпи в полицията, Марк?
Сега бе неин ред да задава въпроси.
— Защото никъде другаде не ме искаха.
Тя се засмя.
— Не се шегувам, провалих се тотално в училище. Гимназията си я биваше, но просто не ме влечеше. Не ме интересуваше. Исках единствено да изляза от класната стая.
— За да преследваш момичета?
— И всичко останало. След две години дишане на лепило и подпалване на телефонни кабини моят старец ме изрита от къщи. Три нощи спах на пода у сестра ми, после си казах: „Майната му на всичко“. И постъпих в полицията.
— Ти си моят герой.
— Баща ми едва не получи сърдечен удар. Реши, че се шегувам. Обаче аз изненадах всички. Харесваше ми. Харесваше ми фактът, че всеки ден е различен. Че никога не знаеш какво те чака. Харесваше ми и забавлението с момчетата. По онова време нямахме началници от женски пол.
Тя повдигна вежда. После тръгна към бара, за да вземе още бира. Значи това очевидно не беше среща за по едно бързо питие след работа. Марк се зачуди как би трябвало да се държи в такъв случай, но не успя да измисли нищо до завръщането й. Гънката между гърдите й се показа, когато се наведе да остави чашите на масата. Марк нямаше представа дали това бе случайно, или не.
— Ами ти? Ти защо постъпи в полицията?
Кратка пауза, а после:
— За да помагам на хората.
Кратко и ясно. Това ли беше всичко?
Но тя продължи:
— Когато влязох в къщата на Бен. Видях касапницата. И помогнах на онова момче да се спаси от подобна съдба. Намерих призванието си. Вече нямаше връщане назад.
— Бива си те. В спасяването на хора, имам предвид.
Тя го погледна съсредоточено. Той се поколеба, после продължи:
— Ако не беше ти, досега да съм напуснал. Не съм ти го казвал, но бях написал молбата си за напускане. Бях готов да я подам. Да се откажа. Но ти ме спаси. Спаси ме от мен самия.
Каза го с чувство и от сърце. За един кратък момент Марк се засрами от своята искреност, от пълното си разкриване. Но беше истина — кой знае къде щеше да е сега, ако не беше тя. Погледът й внезапно стана сериозен. Дали не сбърках? — помисли си Марк. Тогава тя се наведе през масата и го целуна.
Щом излязоха навън, той се усмихна и изрече най-глупавото клише, за което успя да се сети: