Онази нагла крава Грейс сигурно вече бе преровила компютъра й. Може би трябваше да им даде паролата си, но защо пък да не се поизпотят мъничко? Както и да е, сигурно вече бяха разбрали. Едва ли би могло да мине за професионален интерес или дори като извинение за зяпането на сцената на самоубийството. Но те разполагаха ли с нещо, за което да повдигнат обвинение? Не, разбира се.
И все пак трябваше да внимава. Залогът вече бе твърде голям и една простичка грешка би могла да разкрие всичко. Бе вложила такова старание в планирането. Би било престъпление да прецака всичко точно сега.
Свечеряваше се. Оставаше още малко време. Дали следяха обажданията по мобилния й телефон? Щом „Нюз ъф дъ Уърлд“ можеха, тогава…
Надяваше се да бяха подслушвали. Това щеше да улесни нещата. Да улесни бягството й. Хана усети тръпка на вълнение — когато играта навлизаше в критичен момент, всяка стъпка беше вълнуваща.
53.
Керълайн притисна колене към гърдите си в опит да се стопли, но не спираше да трепери. От студ ли трепереше? Или от страх? Вече не можеше да прецени. Беше изгубила контрол над… всичко. Нямаше представа дали е ден, или нощ. Никаква реална идея откога са затворени тук. Не знаеше в какво са се провинили и защо са тук. Знаеше само, че това е агония.
Стомахът й стържеше от глад, гърлото й бе пресъхнало, костите й бяха премръзнали. Когато затваряше очи, в тъмнината пред нея танцуваха странни форми — многоцветни очертания, които се превръщаха в пеперуди, птици, дори дъги. Започваше да халюцинира. Може би организмът й постепенно спираше да функционира? Ако имаше този късмет. А може би разумът й я напускаше — началото на бавно пропадане в бездната на лудостта и параноята. Моля те, Господи, само не това.
В началото залъгваха глада си, като ядяха мравки. По време на менструацията й кръвта на Керълайн капеше в ъгъла на помещението и се съсирваше. Лепкавата й сладост привличаше насекоми и двете с Мартина се бутаха една друга, за да ги докопат. Преди ден-два бе успяла да си намери една хлебарка и доволно потръпна от хрупкавостта й, когато я стисна между зъбите си. Но храна вече нямаше. Остана им само ужасната миризма. Нетърпимият студ. И самотата.
Дали някой изобщо ги търсеше? Никой не би забелязал липсата на две проститутки. Мартина водеше затворен живот и едва ли общуваше с повече от неколцина приятели. Керълайн имаше съквартирантка — Шарън, родом от Макълсфийлд — но отношенията им не биха могли да се нарекат приятелски. Дали би се сетила да звънне на полицията, или просто щеше да пусне обява за нов съквартирант? По-скоро второто — Шарън не одобряваше начина, по който Керълайн изкарваше парите си, и не би пропуснала възможността да се отърве от нея. Може би точно в момента разчистваше стаята й. Кучка.
Мартина имаше сестра, но дали бяха близки? Керълайн нямаше никаква представа. За пръв път от години осъзна, че й липсва семейството. Бе имала основателна причина да избяга от дома си — макар че никой не разбра това — но сега горчиво съжаляваше. Майка й бе безполезна, но с благ характер, а баща й просто не ставаше нито за родител, нито за съпруг, но не би й пожелал злото. Защо не ги бе потърсила отново? Юбилеите за 60-годишнините им бяха минали и заминали, Коледа, Великден, година след година, имаше толкова много възможности да възстанови прекъснатата връзка и да се помири с тях, но тя така и не направи това усилие. Щяха да й поискат обяснения за среднощното й бягство? Дали щяха да се отвратят от начина й на живот сега?
Сърцето й се изпълни с гняв и Керълайн веднага си спомни защо никога не ги потърси отново. Защото ги обвиняваше. Че не забелязаха. Че не я предпазиха. Тя все още изпитваше ярост към тяхната незаинтересованост и точно поради това бе съвсем сама на този свят. Точно затова в момента никой не я търсеше. Двете с Мартина имаха ли нещо — или някого — за което да живеят? Доколко бе близка Мартина със сестра си? Искаше й се да я попита, но какъв смисъл имаше? Това не беше съревнование.
Не беше, нали?
54.
Както се очакваше, старши детектив Уитакър не прие новината добре.
— Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш? Че това й го е дал полицай?
Ужасяващото естество на убийствата бе наложило абсолютно информационно затъмнение. „Еко“ и още няколко национални вестника бяха забелязали местните смъртни случаи и слухтяха за подробности, но все още никой не се досещаше за невидимия кукловод, който режисираше тези ужасни престъпления. Криминалистите и другите помощни екипи не знаеха за смъртоносните ултиматуми, поставяни на жертвите. Достъпът до тази информация — телефоните, видео- и писмените записи на разпитите — бе крайно ограничен. Уитакър и Хелън знаеха, естествено, както и Марк, Чарли и още няколко сигурни хора от екипа им, и толкова. Така че — освен ако някой служител от Отдела за съхраняване на данни не бе попаднал на поверителна информация случайно или целенасочено — трябваше да потърсят виновника сред редиците си. Уитакър беше категоричен — всеки член от екипа трябва да бъде проверен за корупция или участие в таен заговор. Това трябва се направи безпристрастно и незабавно.