Цялата тази работа беше измама. Жената отдавна беше изчезнала. А Керълайн? Керълайн бе убила момиче. Невинно момиче. И каква бе наградата й? Смърт. Може би трябваше да свърши и със себе си. Обзе я абсурдно въодушевление. Огледа се наоколо, за да потърси начин да сложи край на живота си. Би могла да се обеси с дрехите на Мартина, само че… нямаше къде да увисне. Таванът бе гладък, в стаята липсваха каквито и да било мебели. Нямаше остри ръбове, нямаше нищо, което да пригоди за оръжие. Започна да драска като обезумяла по дупката от куршума във вратата — излизай оттам, копеле! — но бързо се отказа и отново потъна в отчаяние. И тогава съвсем неочаквано ключалката изщрака и вратата се отвори.
— Браво, Керълайн.
Чуваше я, но не можеше да я види. За миг Керълайн застина неподвижно. Нейната мъчителка се бе появила отново. Цялото й тяло се скова от страх.
Но не се случи нищо. Дали жената бе все още там? Сякаш я нямаше, наоколо цареше пълна тишина. Керълайн внезапно скочи на крака и тръгна към вратата. Ако жената бе все още там, щеше да й извие врата. Хайде, давай! И тогава, докато тичаше към свободата си, Керълайн изведнъж се закова на място. И се обърна.
Мартина. Мартина, която лежеше на пода безжизнена и неподвижна. Бяха дошли две, а си тръгваше едната. Керълайн спря на прага. Докато се намираше вътре, беше жертва. Пристъпеше ли отвън, ставаше убиец.
Но имаше ли друг избор? Ако искаше да живее, трябваше да приеме престъплението си. Затова колебливо прекрачи прага.
Намираше се в основата на стълбище. Идващата отгоре светлина — през нещо като отвор в таван — временно я заслепи. Тя отново започна да се колебае. Дали похитителката я чакаше там горе? Керълайн бавно се заизкачва по скърцащите стъпала. И се озова насред море от ярка светлина.
Беше сама. Съвсем сама в рушаща се къща. Огромна. Нежелана, необичана къща, точно като Керълайн. И въпреки това точно в този момент тя обичаше тази къща. Светлината й, празнотата й, свободата й. Можеше да тръгне във всяка посока, без страх, без принуда. Тя отново бе господарка на съдбата си.
Започна да се киска, отначало плахо, а съвсем скоро вече виеше от смях — дивашки, хриплив, безумен смях. Тя бе оцеляла!
Продължаваше да се смее, докато вървеше към входната врата. Отвори я, затича се по късата градинска пътечка, излезе през портата и се озова на оживената градска улица.
59.
Чарли стигна до „Никълстаун“ точно за петнайсет минути. Щяха да ги съкратят до десет, ако бяха включили сирената, но този вариант бе изключен. Не искаха да плашат Микъри. Детектив Граундс остана да пази силно разгневената Марта Рийвс — съществуваше възможност тя да се свърже с Микъри и да я предупреди. По радиостанцията бе разпространено описание за патрулните полицаи и Чарли незабавно се зае с координиране на действията.
„Никълстаун“ е малък район и много от местните полицаи си кимат за поздрав с проститутките и наркоманите, които го обитават. В това затворено общество новините се разпространяват изненадващо бързо и слухът вече беше плъзнал. Сега подходящият анонимен сигнал би могъл да реши случая мигновено. Дали биха могли да заловят Микъри на местопрестъплението? Чарли усети как пулсът й се ускорява — тръпката от преследването винаги караше сърцето й да препуска. Но този път имаше още нещо. Това беше лично предизвикателство — тя нямаше да допусне Микъри да й се изплъзне за втори път.
Пет минути. Десет минути. Петнайсет. И никаква следа от нея. Влизане и излизане от клубове и барове. Офиси на таксиметрови служби и супермаркети „Теско“. Навсякъде едно и също — поглеждане на снимката и учтиво поклащане на глава.
И тогава на улицата настъпи суматоха. Викове за помощ. Някаква жена лежеше на паважа. Чарли покри разстоянието за секунди и откри млада жена в тежко състояние. Обезумял поглед, кръв течеше от раните по лицето й. Но тя не беше нейна грижа. Пияна местна девойка, пострадала от гнева на агресивния си любовник. Докато униформеният полицай отвеждаше настрана буйстващия насилник, Чарли възобнови преследването.
Двайсет минути. Трийсет минути. Радиостанцията продължаваше да мълчи. Чарли проклинаше късмета си. Каква беше тази жена, че успяваше да се измъкне безследно? Чарли бе сигурна, че Рийвс не я лъжеше за „Никълстаун“ — наложи й се да изтръгне информацията от нея — така че къде беше Микъри, по дяволите? Щеше да й даде още трийсет минути, може би и повече. Все нещо трябваше да се случи.