Започна да вали. Първо слабо, после едри тежки капки, които внезапно преминаха в градушка. Чарли ругаеше под носа си, докато ледените топчета я удряха по мократа глава. Ала нещата бяха на път да станат още по-зле.
— Прекрати издирването.
Чарли се обърна. Хелън бе дошла. И не изглеждаше щастлива.
Изминаха обратния път до полицейското управление в мълчание. Нямаше обяснения по повод на причината за прекратяването на издирването, нямаше го и очакваното смъмряне, че е изпуснала главната заподозряна (два пъти). Чарли не знаеше какво става и това не й харесваше. За пръв път през живота си осъзнаваше какво бе усещането да си под полицейско наблюдение. Да си заподозрян. Чарли отчаяно искаше да говори, да разсее безпокойството си и да разбере какво става. Но такива изгледи очевидно нямаше. Затова просто седеше и мълчаливо страдаше, а въображението й рисуваше хиляди мрачни сценарии.
Прекосиха управлението в мълчание. Хелън я въведе в една от стаите за разпити и изключи мобилния си телефон. Двете жени впериха погледи една в друга.
— Защо стана полицай, Чарли?
Лоша работа, мамка му. Ако това бе встъпителният въпрос, определено бе загазила.
— Да дам своя принос. Да преследвам лошите.
— И смяташ ли, че си добър полицай?
— Разбира се.
Последва дълго мълчание. И после:
— Разкажи ми за Хана Микъри. И за това как я пусна да избяга.
Чарли нямаше да си позволи да избухне. Каквото и да й говореше Хелън, тя трябваше да запази спокойствие. От това можеше да зависи всичко. Затова Чарли й разказа как Хана я е надхитрила. Как са я изгубили. Нямаше смисъл да крие нищо, след като очевидно бе загазила сериозно.
— Откога познаваш Хана Микъри?
— Да я познавам?
— Откога?
— Не я познавам. Прибрахме я, разпитахме я, преровихме компютъра й… това е. Познавам я точно толкова, колкото я познаваш и ти.
Отново мълчание.
— Развълнувана ли си от престъпленията й?
Ситуацията ставаше все по-странна и все по-необяснима.
— Не, разбира се. Тези престъпления са отвратителни. Ужасяващи. Ако Микъри е виновна, заслужава да изгние зад решетките.
— За тази цел ще трябва първо да я открием.
Грубичко. Но може би заслужено. Чарли бе прецакала нещата с Микъри, в това нямаше съмнение. Щеше ли да има още трупове? И щяха ли да лежат на нейната съвест този път?
— Какво почувства, когато чу, че Питър Брайтстън се е самоубил?
— Какво „почувствах“?
— Сметна ли го за слабохарактерен?
— Не. Не, разбира се. Дожаля ми за човека. Трябваше да направим много пове…
— Ами за Ана и Мари? За тях дожаля ли ти? Или те си го заслужаваха? Те определено бяха слабохарактерни. Как ги наричаха местните момчета? Идиотки?
— НЕ. КАТЕГОРИЧНО НЕ. Никой не заслужава да умре така. И с цялото ми уважение…
— Пари ли ти трябват, Чарли? Дългове ли имаш?
— Не.
— Имаш нужда от по-голяма къща? От по-хубава кола?
— Не. Нямам нужда от повече пари.
— Всеки има нужда от пари, Чарли. Кое те прави по-различна от другите? Алкохол? Хазарт? Пари назаем от лоши хора?
— Не! Сто пъти не!
— Тогава защо го направи?
Чарли най-после вдигна глава и я погледна изумена.
— Какво съм направила?
— Ако ми кажеш сега, мога да ти помогна.
— Моля те, не знам какво очакваш да ти отговоря…
— Не се преструвам, че разбирам защо си й позволила да те използва по този начин. Най-приемливият сценарий е, че тя те изнудва за нещо. Най-лошият — че ти си извратена като нея. Но искам да проумееш едно нещо, Чарли, ако не ми кажеш истината сега — до най-малката подробност — ще прекараш остатъка от живота си в затвора. Знаеш ли какво се случва с корумпираните ченгета в затвора?
Внезапно всичко й стана ясно.
— Не съм го направила.
Мълчание.
— Явно ти смяташ, че някой й помага. Някой от това управление. Някой от екипа. Само че това не съм аз.
— Но аз вече знам, че си ти.
— Няма как да съм аз. Имам алиби. Ти знаеш, че имам алиби. Да, аз бях в управлението, но по това време разговарях с Джаки Тайлър от „Изчезнали хора“. Бях там поне четиридесет минути, ако не и повече. Преглеждах данните за двойки, обявени за издирване.