— Тя твърди, че не си.
— Не, не, не, не е така. Тя даде показания и каза…
— Оттегли ги. Сгрешила е в преценката си за времето.
Тежко, неловко мълчание. За пръв път от очите на Чарли рукнаха сълзи.
Хелън продължи:
— Отначало не смятала, че е важно, но сега уточни, че си отишла при нея рано следобед…
— Не, не, тя лъже. Бях там, наистина прекарах това време с нея, мога да ти кажа имената на всички хора от двойките, които…
— Ти ме предаде, Чарли. Предаде всички ни. Ако у теб имаше капчица достойнство и почтеност, можех да ти помогна, но сега всичко е в ръцете на отдел „Антикорупция“. Ще бъдат тук след пет минути, така че си подготви показанията…
Ръката на Чарли се стрелна и сграбчи лакътя на Хелън.
— Не съм аз.
Мълчание.
— Знам, че не ме харесваш. Знам, че не ме цениш. Но не съм аз, кълна се. Аз…
Сълзите вече обливаха лицето й.
— Никога не бих… не бих могла… как изобщо ти хрумна, че съм способна на нещо такова?
Изрече го с люта ярост, после се срина и захлипа почти безшумно.
— Не съм аз.
Хелън я наблюдава известно време, после каза:
— Всичко е наред, Чарли. Вярвам ти.
Чарли вдигна глава и я изгледа недоверчиво.
— Но…
— Няма да идва никой от отдел „Антикорупция“. И Джаки никога не е оттегляла показанията си — осигурила ти е желязно алиби. Съжалявам, че трябваше да се случи по този начин, но нямам друг избор. Трябва да разбера кой стои зад това.
— И?
— Чиста си, Чарли. Не е нужно някой изобщо да разбира, че сме провеждали този разговор. Няма да бъде отбелязано в досието ти. Освежи се и се връщай на работа.
След тези думи напусна стаята. Чарли зарови лице в шепите си. Облекчението и изтощението се смесиха с отвращение — толкова силна неприязън към Хелън не бе изпитвала никога досега.
Хелън излезе в коридора и пое дълбоко въздух. Гадеше й се. Не заради онова, което бе причинила на Чарли, а заради онова, което означаваше нейната невинност. Вече имаше само един възможен предател — Марк.
60.
Керълайн усещаше как тялото й се вдървява, напрегна слух да долови звуци от движение. Бяха изминали четири дни от освобождаването й и оттогава почти не бе мигнала. Образът на Мартина не напускаше съзнанието й — борбата й за глътка въздух, изцъклените очи — но всъщност точно страхът я държеше будна. Еуфорията от оцеляването постепенно се бе стопила и на нейно място се загнезди смразяващ кръвта ужас. Защо бе освободена? Каква съдба я очакваше сега, когато вече бе убийца?
През първите двайсет и четири часа изобщо не излезе от апартамента си. Шарън й хвърли един поглед и замина при родителите си въпреки молбите на Керълайн да остане. По-късно, когато се погледна в огледалото, разбра защо съквартирантката й бе избягала. Приличаше на изгубила човешки облик луда жена, на ходещ мъртвец. У нея нямаше капка живец — призрачно бледа и абсолютно неадекватна. Не успя да намери думи, с които да опише премеждията си — безкрайната поредица от гадости и абсурди звучеше повече като халюцинация.
Когато остана сама, съмненията и страховете й започнаха да се умножават. Разчовърка съзнанието си и накрая успя да изрови оттам спомена за човек, който можеше да уреди всичко, което поискаш, и забърза към бърлогата му, хвърляйки трескави погледи през рамо на всеки пет секунди. Ръката й трепереше, докато ползваше банкомата, но успя да получи онова, от което се нуждаеше. 500 лири бяха достатъчни, за да се снабди с пистолет и шест патрона. Докато се прибираше с оръжието в чантата, изпита облекчение. Поне щеше да е въоръжена и готова, ако — когато — настъпеше решителният момент.
Следващият ден мина бавно, но без произшествия, а на третия ден бе толкова изнервена от собствената си компания, че се върна на работа. Клиентите й я посрещнаха радушно, искаха да знаят къде е била, защо е толкова отслабнала, толкова объркана, ала тя ги отсвири. Пробута им някакви банални лъжи и се залови за работа. През цялото време пиеше. И пиеше. Водка, уиски, бира, каквото й попаднеше. Трудно е да оправиш някого ръчно, когато ръцете ти треперят.
Вече не чувстваше вина, само страх. Син все още бе някъде там, навън. Вездесъщата Син, която се разпореди с живота й, превръщайки я в убиец, бе все още някъде там. Всяко проскърцване на дървения под, всяко затръшване на врата караше Керълайн да подскача. Предишната нощ така се стресна от някакъв фойерверк, че започна да плаче пред клиент. Обърканото изражение на лицето му, докато бързаше да излезе от стаята, я накара да се прибере у дома — грешка бе да се връща на работа толкова скоро. И точно поради тази причина сега си стоеше в апартамента, завита с одеялото до брадичката, а ръката й докосваше дръжката на пистолета, положен на масичката до леглото. Някой се опитваше да влезе в апартамента. Беше пет сутринта, пълен мрак. Това ли бе планът на Син? Да дойде за нея под прикритието на нощта? Керълайн се измъкна от леглото — да стои неподвижна, я подлудяваше повече от каквото и да било друго. Тя отвори вратата на спалнята с очакването да се изправи лице в лице със Син, но коридорът беше пуст.