Пристъпи навън, проклинайки всяко скърцане на дървения под. Във всекидневната беше чисто, в коридора също… но тогава го чу отново. Тихо драскане, сякаш някой се опитваше да разбие ключалката. Керълайн стисна дръжката на пистолета малко по-здраво. Шумът идваше от кухнята. Тя стисна зъби, тръгна на пръсти натам и открехна вратата с ходило. Нямаше никой. Но тогава внезапно се чу шум от прозореца. БУМ. Керълайн стреля без колебание. Веднъж, два пъти, три пъти. Осъзна, че тича към строшения прозорец. Погледна навън към улицата, твърдо решена да очисти тиранина си веднъж завинаги… но видя единствено съседската котка, която стремглаво се отдалечаваше. Котка. Тъпа, шибана котка.
Керълайн се свлече на пода, задъхана и изнемощяла, осъзнавайки собствената си глупост, безнадеждност и отчаяние. Беше жива само на думи — тя вече нямаше власт над живота си. Бе скована от безкраен ужас, който правеше победата й над Мартина куха и безсмислена. Тя хвърли пистолета в кофата за боклук, набра номера на полицията и направи самопризнания.
Хелън наблюдаваше Керълайн през масата, докато момичето неуверено даваше официалното си признание. Керълайн очакваше наказание. Тя искаше да бъде наказана. Затова изглеждаше почти разочарована, когато Хелън й каза, че едва ли ще й повдигнат обвинение — ако историята се потвърдеше, разбира се, и ако тя обещаеше да не споделя с никого премеждието си. Заведе ги до въпросната къща. Купена от бизнесмен, който фалирал по време на рецесията, и оставена да се руши. Като Мартина, която вече бе привлякла вниманието на плъховете и мухите. Смрадта на разлагащо се тяло във влажно мазе предизвикваше пориви за повръщане, но Хелън трябваше да го види с очите си.
Какво бе очаквала? Светкавично прозрение? Едновременно се надяваше и се страхуваше, че ще разпознае жертвата, за да насърчи тази насока в разследването, но момичето се оказа абсолютно непознато за нея. Честно казано, изглеждаше като всяка проститутка със силиконов бюст, завършила живота си в канавката. Защо убийцата бе избрала точно нея?
Керълайн им разказа за Син. Която — както се оказа — имаше кестенява коса. Керълайн обясни нагледно и подробно всички номера, които двете с Мартина бяха изпълнявали за нейно удоволствие. Никога не се стигало до физически контакт, а срещите се осъществявали в микробуса на убийцата.
— Как се свърза с вас?
— Онлайн. Мартина имаше уебстраница. Изпратила й имейл.
Щяха да проверят това — да се опитат да проследят имейла до IP адрес. Но Хелън не хранеше големи надежди. Защитната броня на тази жена бе твърде съвършена, за да позволи подобна грешка. Затова тя насочи вниманието си обратно към жертвите.
Керълайн не беше нещо особено изключително. На шестнайсет години избягала от къщи, за да се спаси от упоритите ухажвания на дядо си, който не обичал да му отказват. Започнала да мами лековерни клиенти, като прибирала парите им, без да изпълнява своята част от сделката — докато не попаднала на човек, който тичал по-бързо от нея. След това дни наред не можела да ходи, но веднага щом се вдигнала на крака, обърнала гръб на Манчестър и се отправила на юг. Първо Бирмингам, после Лондон. И накрая Саутхамптън. Колкото и тъжно да звучеше, тя бе една обикновена проститутка. Изоставена от семейството си, изритана от обществото, препитаваща се от собствената си находчивост. Потискаща, но скучна история.
Дали Мартина играеше важната роля в случая? Или просто бяха избрани случайно? Мартина бе по-интересната от двете. Или поне щеше да бъде, ако знаеха нещо за нея. Бе пристигнала в Саутхамптън само преди два месеца. Нямаше никакви приятели, никакво семейство, нито номер на социална осигуровка. Което само по себе си бе интересно.
Хелън вземаше показанията сама. По устав трябваше да го направи в присъствието на още някого, но точно в момента това не я интересуваше. Не можеше да си позволи изтичане на още информация. Но тъкмо когато приключваше, дойде новина, която промени всичко. Най-после шанс да разбере със сигурност кой бе предателят помежду им.