— С цялото ми уважение…
— Какво знаеш ти за уважението? — излая Уитакър насреща й. — Какво уважение показа ти на семейство Андерсън, докато страдаха? Да крещиш през процепа на пощенската им кутия, да звъниш в дома им денонощно, да седиш пред къщата им часове наред, да ровиш в боклукчийските им кофи…
— Преувеличавате. Аз съм длъжна да…
— Преувеличавам, така ли? Разполагам със списък, в който са описани всички пъти, когато червеният ти фиат с регистрационен номер BD50 JKR е бил паркиран пред къщата им. Списъкът е съставен от бащата на Ейми и е дълъг две страници. Според тези данни си висяла там в полунощ, в два сутринта, в три сутринта. И така нататък, и така нататък… Това е тормоз. Следене. Нужно ли е да ти напомням за общественото запитване „Леверсън“? И за моралния кодекс, който всички журналисти, независимо дали от национални, или от местни медии — той изрече последните две думи с дълбоко презрение, — са се уговорили да спазват?
Този път Емилия нямаше какво да каже, затова Уитакър продължи:
— Бих могъл да настоявам за извинение към семейството на първа страница. Бих могъл да поискам да ти бъде наложена глоба. Мамка му, вероятно бих могъл да издействам уволнението ти, ако наистина го исках. Но аз съм добър човек, затова ще бъда снизходителен. От теб обаче се иска да запазиш некомпетентните си мнения за себе си, в противен случай ще бъдеш позорно прогонена от местната журналистика, а после, дявол да го вземе, няма къде да отидеш, нали?
Емилия си тръгна малко след това, беснееща вътрешно, но безпомощна. Хелън остана безмълвна — и респектирана.
— Наистина ли имаш списък с посещенията й? — попита тя.
— Не, разбира се — отвърна той. — А сега се връщай на работа и постигнете някакъв шибан напредък, Хелън, умолявам те. Спечелих ти малко време. Използвай го.
Хелън напусна кабинета му, удивена от твърдостта му и впечатлена от лоялността му към екипа — и към нея. Но докато крачеше по коридора, не можеше да се пребори с усещането, че тази открита атака срещу настървената журналистка щеше да рикошира върху тях. Емилия бе оцелявала в много по-лоши ситуации от тази и винаги отвръщаше на удара.
70.
Веднага щом влезе в стаята на разследването, Чарли усети всеобщото настроение. Когато разследването кипи с пълна пара, помещенията са шумни, оживени, с напрегната атмосфера. Но днес тук бе тихо, дори печално и не беше трудно да се разбере причината. Бюрото на Марк бе разчистено, по таблото му за съобщения нямаше никакви лични снимки или бележки. Сякаш не бе съществувал никога.
Но хората от екипа харесваха Марк и всички усещаха липсата му. Може и да бе уязвим и неудачник, но това беше част от чара му, особено за момичетата. Малкото изгубено момченце. Освен това беше умен и забавен, а когато се съсредоточеше над работата си — и добър полицай. Но сега всички тайно се питаха дали наистина познаваха Марк. Дали бе възможно да ги е продал? Нима цялата им съвместна работа бе отишла на вятъра, предадена в ръцете на противника? Толкова ли му трябваха пари, та да ги предаде по този начин? Всичко това тревожеше Чарли — винаги бе харесвала Марк — и тя си отбеляза наум да провери какво се бе случило с личните му вещи. Залови се за работа, но празният стол постоянно дразнеше периферното й зрение.
Хелън пристигна малко след девет и всички положиха херкулесовски усилия да изглеждат весели и да се държат така, сякаш нищо необичайно не се бе случило. Хелън, както обикновено, незабавно извика Чарли, за да научи новините. Изглеждаше напрегната и нетърпелива.
— Кажи ми за Мартина.
— Ами… тя е родена като „той“ и вероятно си е направила операцията през последните три до пет години. Не по-рано, съдейки по състоянието на белезите.
— Рекламирала ли е услугите си като транссексуален след операция за смяна на пола?
— Не. Представяла се е с изречението „обичам да се забавлявам и знам как да доставям удоволствие“. Забавна кучка, нещо такова.
— Защо? Клиентите винаги са готови да платят повече за травестити. По-екзотично е, по-специално. Защо да не наблегне на този факт?
— Може би не е искала да привлича прекалено много клиенти?
— Или може би е криела нещо?
Въпросът увисна във въздуха.
— Местна ли е била? — продължи Хелън след кратко мълчание.
— По-скоро не. Другите момичета казват, че е започнала да работи тук преди две години. Уебстраницата й го потвърждава — има местен IP адрес, създаден преди 21 месеца.