Чувство за вина.
72.
Трябваше да е сигурна. Вече бе разрушила кариерата на Марк, а може би и нещо повече; освен това чисто логически фактите срещу него бяха безспорни, но… Хелън бе изпълнена със съмнения. Той изглеждаше толкова наранен, толкова оскърбен, толкова непокорен — не би могъл да изиграе всичко това, нали? След като първоначално бе шокирана от наличието на предател в екипа, впоследствие Хелън започна да се надява, че къртицата би могла да ги отведе право при убиеца. А вместо това се отплеснаха встрани и се отдалечиха от целта. Хелън се изкушаваше да зареже всичко. Да обърне още сега и да се върне направо в стаята за разследване, ала вече бе твърде късно за това. Вече бе връчила изпълнителния лист и сега предстоеше съдебен процес. Но докато брадвата все още висеше над главата му, Хелън трябваше да се увери в правотата си. И тъкмо докато разглеждаше служебните досиета на персонала, откри нещо любопитно. В деня, когато показанията на Ейми бяха свалени тайно от сървъра, Хелън бе в криминалистичната лаборатория, Уитакър плаваше с лодка в Пул, а Чарли бе вън от подозрение — поне според Хелън. Оставаха Марк и техниците: Питър Джонсън, Саймън Ашдаун и Джереми Лейн. И тримата стачкуваха през онзи ден, така че не би могло да е някой от тях… но имаше нещо любопитно около Саймън Ашдаун. Нещо, което Хелън бе пропуснала да забележи. Той бе дошъл в полицията в Хампшир от лондонския отдел на Националната служба за борба с престъпността, където бе спомогнал за създаването на нова база данни, и бе пристигнал тук в резултат на повишение. Беше добър служител, вписа се добре в колектива, но сега го прехвърляха обратно в Лондон. След като бе работил с тях едва четири месеца. Странен ход, необясним и нелогичен, при положение че беше предплатил едногодишен наем за апартамент в Портсмут. Нещо се беше случило. Но не официално. Нещо тайно и притеснително го караше да тича обратно към Лондон.
Хелън вече бе надушила следа и подозренията й се засилваха от факта, че Ашдаун го нямаше никъде. Отпуск по болест — макар че никой нямаше представа какво не му беше наред. Всъщност не беше точно така. Хората знаеха какво не му беше наред, просто не знаеха дали беше болен, или не. На Хелън й отне доста време да предразположи Питър Джонсън и да го накара да говори за колегите си, но когато най-после успя, бързо разбра, че Саймън Ашдаун не се ползваше с добро име.
Той бе провалил стачката. Хелън усети как косъмчетата по тила й настръхват, когато чу това. Ашдаун не беше член на Профсъюза, но въпреки това от него се очакваше да подкрепи начинанието на колегите си и началника си и да уважи еднодневната стачка. Ала той не го бе направил. Бил саможив по природа, избягвал социални контакти и често лазел по нервите на хората. Това го правеше негоден за работа в колектив и може би лесна потенциална мишена за Микъри? Питър Джонсън не скри антипатията си към Ашдаун, но отрече да има нещо общо с преместването му. Било възможно той и колегите му да са го накарали да се почувства нежелан — обичайното отношение спрямо стачкоизменници — но отказа да каже каквото и да било повече поради опасения от обвинение в тормоз. Преместването вероятно било идея на Ашдаун.
— Но ще трябва да го попиташ лично — заяви Джонсън.
Точно това възнамеряваше да направи Хелън. Но за тази цел първо трябваше да го открие. Никой не го беше виждал от седмици.
73.
Усещаше единствено вкус на повърнато. И на кръв. Чувстваше устата си пресъхнала, гърлото — възпалено, а главата й пулсираше от тъпа, упорита болка. Не беше яла от дни и усещаше как в стомаха й започват да се образуват язви. Но това не я притесняваше — единственото, което искаше, от което се нуждаеше, бе вода. Обикновено пиеше по няколко литра на ден и започваше леко да се изнервя, ако внезапно се озовеше далеч от живителната течност. Колко смешни й изглеждаха тези дребни лишения сега, когато буквално умираше от жажда. Никога досега не се бе замисляла над този израз, но вече осъзнаваше усещането и познаваше усещането. В съзнанието й трайно започваше да се загнездва отчаяние — тя инстинктивно предчувстваше, че няма спасение.
Санди лежеше неподвижен на земята; може би се надяваше да си отиде кротко в съня си. Спокойна смърт, която да сложи край на този кошмар. Някаква надежда. Бяха в капан. И това беше всичко. Очите на Микъри се стрелнаха вляво, към мухите, които кръжаха над отпадъците в ъгъла. Мухите се бяха появили по-късно, затова се запита как бяха влезли. През коя миниатюрна пукнатина на тази тенекиена кутия бяха проникнали? Малките копеленца вероятно можеха да идват и да си отиват, когато пожелаеха.