Когато за пръв път се събуди от унеса и дойде в съзнание, Микъри бе замаяна и объркана. Беше толкова тъмно, че не можеше да прецени нито часа, нито къде се намираше, нито какво се бе случило с нея. Изплаши се до смърт, когато чу раздвижването на Санди. Дотогава смяташе, че сънува, но тревогата на Санди я върна в стряскащата реалност на ситуацията, в която се намираха.
Двамата незабавно се заловиха да изследват пространството, блъскаха по стените, опипваха спойките в метала и бавно стигнаха до съкрушителния извод, че се намират в нещо като гигантска метална кутия. Товарен контейнер? Вероятно, но нима имаше значение? Беше масивен, здраво заключен и без изход. Не им трябваше да знаят повече. Малко по-късно се натъкнаха на пистолета и телефона. И точно тогава всички смели опити на Микъри да отрече очевидното се срутиха окончателно.
— Тя ни докопа, Санди.
— Не. Не, не, не, не. Трябва да има друго обяснение. Трябва.
— Прочети съобщението в шибания телефон. Докопа ни.
Санди отказа да погледне телефона. Не искаше да коментира изобщо. А и какво би могъл да каже? Беше ясно, че нямаше лесен начин за измъкване — имаше две опции: гладуване до смърт или убийство. Микъри бе тази, която събра кураж да ги изрече на глас. Санди се държеше като страхливец, като слабохарактерен човек, който не искаше да се изправи очи в очи срещу ситуацията. Но Микъри го принуди. Решиха да действат. Чакането бе твърде непоносимо. Отчаянието — също. Сега животът им представляваше бавно мъчение и трябваше вече да предприемат нещо. Затова решиха да теглят чоп. С мухи, тъй като не разполагаха с нищо друго.
Микъри застана срещу Санди и протегна ръце към него. В едната си длан стискаше мъртва муха. В другата нямаше нищо. Ако Санди избереше мухата, щеше да живее. В противен случай щеше да умре.
Санди се колебаеше, копнееше да пробие с поглед кожата и да разкрие съдържанието в дланите на Микъри. Ляво или дясно? Живот или смърт?
— Хайде, Санди. Просто избирай и да се свършва, мамка му.
Гласът на Микъри звучеше отчаяно, умолително. Но Санди не чувстваше никакво съжаление, просто не можеше да изпита никакво съжаление. Застинал в момента, той не можеше да помръдне и мускулче.
— Не мога да го направя.
— Направи го веднага, Санди. Или аз ще взема решението вместо теб, кълна се.
Свирепият й тон успя да изтръгне Санди от вцепенението му. Той раздвижи устни в молитва, бавно протегна ръка и решително притисна пръст върху лявата ръка на Микъри.
Последва дълго, мъчително очакване. Тогава Микъри бавно обърна ръката си и разтвори длан пред очите на двамата.
74.
Това беше най-странният ден. Най-хубавият и най-лошият едновременно. Чарли лежеше в леглото, опитвайки се да го осмисли.
След като Хелън си тръгна, екипът се залови за работа, воден от енергията и устрема на Чарли. Тя насърчаваше хората си да бъдат безмилостни с управителите на клиниките, които отговаряха уклончиво и се криеха зад лекарската тайна, и екипът напредваше добре по списъка с хирурзи, квалифицирани да извършват операции за смяна на пола. В крайна сметка обаче удариха на камък. Всички бяха разпитани, но никой не разпозна Мартина, нито пък успя да хвърли светлина по въпроса за самоличността й от периода, когато е била мъж. Налагаше се да разширят търсенето. Съществуваха няколко десетки клиники в цялата страна, които извършваха тази процедура, така че трябваше да се свържат с всички. Молеха се Мартина да не е правила операцията си в чужбина — това би било почти непосилно за ограничените им ресурси, а те отчаяно се нуждаеха от следа, която да ги насочи в правилната посока. Чарли остави момчетата да се занимават с това. Виеше й се свят от умора и имаше нужда от кратка почивка. Докато шофираше към дома си, настроението й се пооправи при мисълта да прекара мъничко ценно време с приятеля си и котката, да хапне прилична храна и най-важното — да поспи.
Ремонтна дейност на пътя. И отклонение. Досадно, но какво да се прави. Ала това означаваше, че Чарли трябваше да избере необичаен маршрут към дома си. Маршрут, който минаваше точно покрай апартамента на Марк. Обзе я внезапно чувство за вина, когато осъзна, че за кратко го бе забравила напълно. Беше толкова устремена да докаже на себе си (и на Хелън, естествено), че може да ръководи екипа. И докато го правеше, се бе проявила като лош водач и недостоен приятел — човек не биваше да забравя ранените другари в отчаяните си усилия да спечели битката.