— Преди два часа ми се наложи да съобщя на майката на Сам, че синът й е бил застрелян. Сега за нея — и за по-малките му братя и сестри — е важно виновникът да бъде подведен под отговорност. А точно в момента ти си единственият заподозрян. Така че — за твое и тяхно добро — спри с глупостите и ми кажи истината. Защо го направи, Ейми? Защо?
Последва дълго мълчание; после Ейми вдигна глава и я погледна със замрежен от сълзи, гневен поглед:
— Тя ме накара да го направя.
8.
— Е, какво мислиш, шефе?
За пръв път през живота си Хелън не можеше да отговори. Да или не, виновен или невинен — Хелън Грейс винаги имаше отговор. Но не и сега. Това тук беше нещо различно. Според професионалния й опит Ейми лъжеше. Историята с отвличането звучеше достатъчно безумно, а твърдението, че извършителят е жена без съучастници, надхвърляше всякакви граници. Жертви на жените убийци са съпрузите им, децата им или хора, за които се грижат. Те не отвличат непознати и избягват рисковани сюжети като този, който описваше Ейми, където жертвите превъзхождат по численост нападателя си. Но дори и така да беше, как би могла една жена да упражни необходимата физическа сила, за да измъкне двама души от микробус и да ги вкара в празен басейн? Хелън се изкушаваше да хвърли цялата вина върху Ейми. Може би, ако повдигнеха обвинение срещу нея, тя — под заплахата на присъда за убийство — най-после щеше да признае истината.
И все пак, защо трябваше да си измисля подобна история? Може би казваше истината? Ейми беше умно, уравновесено момиче, без психични заболявания. От самото начало показанията й бяха ясни и последователни. Даде точно и подробно описание на „похитителката“ — тъмноруса, късо подстригана коса; ниско подрязани, мръсни нокти — и строго се придържаше към него. До най-дребния детайл като това как форсирала двигателя на ниска предавка. А беше ясно, че обичаше — истински обичаше — Сам и бе съкрушена от смъртта му. Всички ги описваха като неразделни, две половини на едно цяло. Запознали се в университета в Бристол, после кандидатствали за магистърска степен в Уоруик, за да отложат започването на работа и възможната раздяла. Не разполагали с много пари, но през времето, в което били заедно, обиколили на автостоп цялата страна, рядко с компания.
Криминалистите бяха свързали оръжието с нея и нямаше никакво съмнение, че тя го бе извършила, но освен това бяха потвърдили и историята й за пленничеството им. Физическото им състояние — косата, ноктите — плюс човешките отпадъци в басейна, всичко това предполагаше, че са били там поне две седмици преди тя да го убие. Може би бяха изгубили надежда и бяха теглили жребий? Или просто се бяха споразумели?
— Защо той, а не ти? — Ейми отново се бе отнесла, но Хелън повтори въпроса.
Момичето едва намери сили да отговори:
— Защото той ме помоли да го направя.
В името на любовта значи. Саможертва. Доста тежък товар за нечия съвест… ако изобщо беше вярно. И точно това я човъркаше непрекъснато — простичкият факт, че Ейми беше съсипана от случилото се. Не просто травмирана. Тя бе смазана под тежестта на вината си. Това бе емоция, която Хелън познаваше твърде добре, и внезапно усети, че независимо от обстоятелствата, дълбоко в себе си съчувства на Ейми. Може би се държеше твърде сурово с тази уязвима млада жена.
Не можеше да е вярно. Защо изобщо някой би решил да направи това? Какво точно би могла да спечели „тя“? Според Ейми похитителката дори не е била там, за да ги наблюдава, така че какъв беше смисълът? Не можеше да е вярно, но въпреки това, когато отвори уста, за да отговори на типичния за Марк директен въпрос, Хелън сама се изненада от отговора си:
— Мисля, че момичето казва истината.
9.
Бен Холанд ненавиждаше ежеседмичното си пътуване до Борнмът. Намираше го за безсмислено, за един прахосан на вятъра ден. Ала фирмата имаше твърди правила относно преките контакти между отделните офиси, така че веднъж седмично Бен и Питър (Портсмут) хапваха сандвичи и пиеха кафе с Малкълм и Елинор (Борнмът) и Хели и Сара (Лондон). Обсъждаха тънките особености на морското право, банковите съдебни дела и международната легализация на завещания, а после се впускаха в оплаквания срещу клиентите си. Понякога имаше полза, чисто информативно, дори бе забавно, но като се вземеше предвид времето за пътуване от Портсмут и обратно, всичко си беше колосална загуба на време.