Повече въпроси, отколкото отговори, но Хелън най-после усещаше, че се доближава до истината.
86.
— Стой настрана от мен.
Микъри просъска думите, но Уитакър не й обърна внимание и тръгна към нея.
— С пръст да ме пипнеш, ще пищя с всичка сила.
Бяха я настанили в медицинския изолатор на управлението за през нощта. Там можеше да си почива под денонощна охрана. Младият полицай от късната нощна смяна не долови нищо нередно в кратката почивка за цигара, която му позволи началникът на управлението. Готин шеф, несъмнено. Уитакър знаеше, че разполага с не повече от пет минути, и смяташе да ги оползотвори по най-добрия начин.
— Искам да знам какво смяташ да правиш.
— Не се приближавай, говоря сериозно.
— За бога, Хана, няма да те нараня. Това съм аз, Майкъл.
Той се опита да направи още една крачка към нея, да я успокои, но тя рязко се отдръпна.
— Вината е твоя. Вината е изцяло…
— Не ставай смешна. Ти ме потърси.
— Защо не направи опит да ме откриеш?
Уязвимостта, която прозираше в гласа й, го стъписа.
— Намирах се в ада, Майк. Защо не ме намери?
Внезапно целият му гняв се изпари и той изпита жал към нея. В гърлото му заседна буца, изпълни го тъга. Запозна се с Хана след престрелката, която сложи край на активната му полицейска кариера. Тя бе негов психотерапевт, успя да го излекува, а помежду им се зароди любов. Той пазеше съществуването й в тайна, защото не искаше светът да знае, че посещава психотерапевт, но чувствата му към нея бяха искрени.
— Опитахме, Хана, бог ми е свидетел, опитахме. Направихме всичко възможно. Всички униформени полицаи, които успях да впрегна, без да събуждам…
Тя го погледна с присвити очи.
— Без да се издадеш?
Каза го с дълбока горчивина.
— Опитах, повярвай ми. Наистина опитах, положих огромно старание. Но от теб нямаше и следа. Нито от теб, нито от Санди. Бяхте изчезнали от лицето на земята. Не знам дали тази убийца е човек… или шибан призрак. Но не успяхме да хванем следите й. Много съжалявам… толкова много съжалявам. Ако можех да сменя мястото си с теб, бих го направил, повярвай ми…
— Не казвай това. Не смей да го казваш.
— Какво искаш да кажа?
Въпросът увисна във въздуха. Уитакър знаеше, че му остават броени секунди време. Интуицията му подсказваше, че трябваше да си тръгне незабавно.
— Искам да ми кажеш, че никога не се е случвало. Искам да не бях те срещала изобщо. Искам да не бях се влюбвала в теб. Искам никога да не ми беше казвал за убийцата. Искам всичко това да изчезне. Искам да не бях се раждала на този свят.
Уитакър се взираше в нея, безмълвен от силата на отчаянието й.
— Но ти не бива да се тревожиш — продължи тя. — Аз няма да кажа на никого за теб. Ще си мълча. Ще правя това, което ми е казано, така има надежда да оцелея.
Тя се върна в леглото си и се обърна с лице към стената.
— Благодаря ти, Хана.
Нелепи думи, безумно неадекватни, но времето го притискаше, затова Уитакър се изниза от стаята. Секунди по-късно се появи младият полицай от охраната, вонящ на евтини цигари; Уитакър го потупа по гърба и си тръгна. Върна се в кабинета си и издиша дълбоко. Първоначалният план бе да се пенсионират заедно с милиони в банката. Тази възможност бе прецакана, но поне той се намираше вън от опасност. Всичко се бе объркало ужасно, но той щеше да бъде добре. Не беше спал цяла нощ, чувстваше се капнал от умора, но когато слънцето започна да се издига над хоризонта, Уитакър усети прилив на енергия и оптимизъм.
Точно тогава на вратата се почука отривисто. И преди Уитакър да успее да отговори, влезе Хелън — заедно с двама служители от отдел „Антикорупция“.