Хелън пое дълбоко въздух и натисна звънеца на входната му врата. Нямаше да е лесно, но нямаше и време за колебание. Чарли все още проучваше Луиз Танер, от Стефани Байнс нямаше и следа, а краят на този кошмар все още не се виждаше. Хелън имаше нужда от най-добрите си хора плътно до себе си.
— Хайде, хайде — измърмори тя, докато се ослушваше за някакви признаци на живот. Измина минута. После още една. И тъкмо преди да се откаже и да тръгне, ключалката изщрака отвътре. Вратата се отвори и на прага се появи Марк. Или поне онова, което беше останало от него.
Беше жалка гледка. Небръснат, със зачервени очи, едва се крепеше на краката си. Човек, който пиеше от сутринта и нямаше нищо — или никой — което да го спре. Носеше спортен екип, но не защото спортуваше. Беше тотално изключил. Сърцето й се сви от мъка. Беше подала ръка за помощ на Марк, а после отново го бе тласнала към бутилката. Той се взираше в нея със смесица от изненада и презрение, затова Хелън започна направо:
— Марк, преживели сме твърде много неща заедно, за да говоря завоалирано или да се опитвам да смекча нещата, затова просто ще го кажа направо. Знам, че си невинен за всичко, в което те обвиних. Знам, че допуснах огромна грешка. И искам веднага да се върнеш в екипа. Ако нямаш нужната енергия или не желаеш да стоиш в една и съща стая с мен, ще те разбера, но искам да намеря начин да те върна в екипа — ти си твърде способен полицай, за да бъдеш захвърлен на боклука. Сгреших. Но открих истинския виновник и искам да поправя грешката си.
Дълго мълчание. Марк изглеждаше смаян. После попита:
— Кой?
— Уитакър.
Марк подсвирна, после се засмя. Не можеше да повярва.
— Все още не знаем дали връзката му с Микъри е била финансова, или романтична, но аз съм абсолютно убедена, че е той. Излъгал е за алибито си, принудил е други служители да лъжат… голяма каша е.
— Кой поема юздите?
— Аз.
— Е, поздравления.
До този момент се бе държал любезно, но в тона му започваха да се прокрадват първите саркастични нотки.
— Знам, че те обидих, Марк. Знам, че предадох нашето… приятелство. Не исках да те наранявам, но тогава вярвах, че го правя за добро. Просто съм се заблудила. Много, много дълбоко.
Тя пое въздух и продължи:
— Но нещата започнаха да се разплитат и аз имам нужда от теб. Вече знам, че убийцата е мотивирана от лична омраза към мен. Приближаваме развръзката, Марк, но аз имам нужда да ми помогнеш да продължа напред.
Тя бързо му обясни ситуацията — жертвите, грамотите. Марк я слушаше внимателно, отначало безучастно, но постепенно се осмели да задава въпроси и да се включва все по-активно в разказа й. Старите инстинкти се събуждат, помисли си Хелън.
— Каза ли на останалата част от екипа? Че съм невинен — атакува я Марк, без да дочака признанието й.
— Чарли знае, ще кажа на другите по-късно днес.
— Това е най-малкото, което трябва да направиш, преди изобщо да обмисля онова, което ми каза днес.
— Разбира се.
— И искам да се извиниш. Знам, че не те бива много в това…
— Съжалявам, Марк. Искрено, искрено съжалявам. Съжалявам, че изобщо се усъмних в теб. Трябваше да се вслушам в инстинктите си. Но не го направих.
Марк я гледаше втренчено, изненадан от искреността й.
— Знам, че аз те тласнах към това, но искам да се поправя. Освежи се, преоблечи се и ни помогни да я заловим. Моля те.
Той нямаше да се съгласи веднага. Хелън го усещаше, макар една част от нея да се надяваше, че ще го направи. Мигновената прошка е винаги желан вариант, но малко вероятен. Затова тя го остави да размишлява и се върна на работа. Дали не беше твърде късно да поправи щетите? Времето щеше да покаже.
89.
Чарли Брукс не обичаше алкохол. По принцип. И барове, които отваряха в девет сутринта, не бяха нейната естествена среда. Но днес ги обикаляше наред, потапяйки се в друг, по-мрачен свят. Има барове, в които ходиш, за да ухажваш любимия си. В други отиваш, за да се качваш на масите и да пееш. Има и такива, които избираш, за да се напиеш до смърт. Макар и рано сутринта „Котвата“ бе почти пълна — с пенсионери, алкохолици и всички онези, които отиваха някъде просто за да не бъдат сами.
Въпреки забраната за пушене, вътре се носеше силна миризма на цигари. Чарли се запита за какво ли още си затваряха очите в това долнопробно заведение. Градският съвет от години се опитваше да закрие тези крайбрежни кръчми, но големите пивоварни упражняваха огромното си влияние и заведения, които продаваха добра бира на цена две лири за халба, винаги щяха да са пълни с клиенти.