Очертаваше се изтощителна обиколка. Около доковете на Саутхамптън имаше премного съмнителни кръчми, а Чарли трябваше да ги посети до една. Още щом прекрачеше прага, всички наостряха уши и гузно се оглеждаха. Въпреки старанието си да се облече по-скромно, тя пак изглеждаше твърде привлекателна и твърде свежа за тези места и незабавно възбуждаше любопитството — а в някои случаи и подозрението — на клиентелата. Никой не я посрещна топло и тя вече започваше да губи надежда, когато най-после направи пробив.
Луиз Танер, или Луи, както я знаеха местните, бе редовна клиентка на „Котвата“. По някое време щеше да дойде. Просто трябваше да седне и да я почака. Можеше ли това да се нарече напредък? Все пак бе по-добре от нищо, затова Чарли си взе питие и място в ъгъла в дъното на кръчмата. Така имаше добра видимост към входа, без да се разкрива, и това я поставяше в изгодна позиция.
Опита се да си представи как ще изглежда Луиз. Разполагаха единствено с официалната снимка от служебното й полицейско досие, а тя беше доста стара. По онова време е била мускулеста полицейска служителка с руса коса, пригладена назад в стегната конска опашка, и разстояние между предните зъби. Човек не би я нарекъл привлекателна, но въпреки това в излъчването й имаше нещо внушително и впечатляващо. Физическата й сила се бе оказала полезна при спасяването на всички онези хора заедно с Хелън, но последствията бяха разкрили сериозна липса на психическа стабилност. Човек не можеше да предвиди как би реагирал при травмиращо преживяване, но докато Хелън Грейс бе успяла да го потисне или капсулова, или да се справи с него по някакъв начин, Луиз Танер не бе имала този късмет. Дали заради опожарената плът на някои от по-младите жертви? Или заради шофьора, премазан между автобуса и бетонния стълб? Или заради горещината, миризмата, страха и тъмнината? Каквато и да бе причината, Луиз се бе опитала да излекува травмата. Посещения при психоаналитик, преминаване на половин работен ден, подкрепа от околните, но въпреки всичко година по-късно напуснала.
Колеги и приятели се опитвали да поддържат връзка с нея, но Луиз ставала все по-враждебна и огорчена. Хората казваха, че пиела твърде много, дори подозирали, че се забърква в дребни престъпления. И постепенно всички прекъснали контакт с нея, докато накрая не останал никой — дори семейството й — който да посочи местонахождението й.
Животът й се бе развил неблагоприятно, в пълен контраст с този на Хелън, която се бе изстреляла високо в кариерата си и сега се наслаждаваше на парите и служебното положение, които носеше рангът й на детектив инспектор. Танер някак си обвиняваше Хелън за собствените си проблеми, оттам и ненавистните писма, които периодично изпращаше до управлението в Саутхамптън. Хелън ги бе изхвърлила от съзнанието си, но сега се оказаха полезни — клеймото от Саутхамптън разкриваше, че Танер все още живееше в града. От време на време някой я виждаше в района и вътрешният инстинкт на Хелън й подсказваше, че Луиз не би избягала далеч от местата, които познаваше. Точно поради тази причина сега Чарли стискаше чаша с топъл портокалов сок в дъното на една от най-противните кръчми, които някога бе посещавала.
Времето се влачеше. Чарли започна да се чуди дали това не беше някаква шега. Дали собственикът не бе успял някак да предупреди Луиз? Може би в момента двамата се кискаха на тъпата детективка, която си губеше времето в безполезна засада.
И тогава забеляза раздвижване на входа. Жена в шушляково яке и спортно долнище влезе с небрежна походка в заведението. Личеше си, че е редовен клиент. Чарли успя да види част от лицето й и кичур провиснала руса коса. Дали това бе Луиз?
Тя се запъти уверено към бара и подхвърли шега на собственика. Две думи в отговор от негова страна и тя веднага погледна към Чарли. Докато присвиваше очи към непознатата в мрака в дъното на бара, Чарли се убеди, че това несъмнено бе Луиз. Погледите им се срещнаха, секунда-две за преценка на ситуацията, после Луиз Танер се обърна и изчезна.
Чарли хукна по петите й. Луиз тичаше с всичка сила с петдесетина метра преднина. Надолу по тесните калдъръмени улички, които пресичаха запазения от средновековието район, после през главния път в посока към товарните складове на Западното пристанище. Чарли удвои усилията си, дробовете й вече горяха. Луиз определено не беше в добра форма, тичаше тромаво и някак особено, което предполагаше, че я мъчи стара физическа травма, но въпреки това се оказа изненадващо бърза, сякаш отчаянието й даваше крила.