Постепенно започна да си припомня всичко. Издирването на Танер, преследването в изоставената болница и после… пълен мрак. Смътно си спомни тревогата, която изпита за част от секундата, усещане за нечие присъствие зад себе си. Пълен глупак — сигурно бе обърнал гръб на Танер и си беше платил за това.
Той се огледа. Намираше се някъде, където миришеше на антисептик и на плесен. Опита отново да надигне глава и изчака очите му да привикнат към мрака. Намираше се в нещо като котелно помещение. Може би в сутерена на болницата? В такъв случай как се бе озовал тук долу?
— Марк.
Чарли. Слава богу. Марк полека извърна глава въпреки пронизващата болка, която съпътстваше всяко движение, и видя Чарли, свита на кълбо в ъгъла.
И когато започна да възприема непонятната обстановка, в съзнанието му прокънтя сигнал за тревога.
— Тя хвана и нас, Марк.
— Танер?
Но Чарли само поклати глава и зарови лице в шепи. Накрая прошепна:
— Било е капан. Ние сме нейни пленници.
Марк с мъка се изправи на крака и огледа помещението. Но бе станал твърде бързо — зави му се свят, после се строполи тежко на пода.
Когато дойде на себе си, главата му лежеше в скута на Чарли, а тя подухваше в лицето му. Обливаха го горещи и студени вълни, потеше се, чувстваше гърлото си пресъхнало до болка. Харесваше му спокойствието, което изпитваше от докосването на Чарли. Вдигна поглед, за да й благодари, но я видя да плаче.
— Тя ни държи в плен, Марк.
Въобразявал си е. Тук нямаше никакво спокойствие.
96.
Глокът прилепна идеално в ръката й. Хелън отдавна не бе държала пистолет, но точно в момента имаше нужда от силата и увереността, които той й даваше. Тя се подписа, за да го получи, после изчака да вземе полагащите се муниции. Във формуляра отбеляза, че се нуждае от него за лична защита, тъй като съществуваше опасност за живота й. Но дали наистина беше така? Или сега бе водена от по-мрачен инстинкт, който я караше да се въоръжава?
По протокол вече нямаше право да работи сама, предвид степента на опасност за живота й, но това бе път, който трябваше да измине сама, затова излъга, че я очакват на брифинг в Главното управление във връзка с развитието на ситуацията. Екипът веднага й повярва, но с някои хора не беше толкова лесно — докато Хелън пътуваше на север, тя забеляза да я следва червеният фиат на Гаранита. Не твърде очебийно — тя беше професионалист — но достатъчно Хелън да разбере. В прилив на гняв инспектор Грейс рязко увеличи скоростта и се понесе с над сто километра в час въпреки ограничението до шейсет, предизвиквайки цивилния си преследвач да я догони. За щастие, Емилия проумя колко безсмислено беше да нарушава закона, преследвайки полицай, и се отказа. Щом я изгуби от поглед, Хелън направи обратен завой и се върна на околовръстното шосе, а оттам продължи за Лондон.
Списъкът с места за проверка бе кратък, а щом разбра, че „Чатъм Тауър“ бе планирана за събаряне, тя незабавно се насочи натам. Съдейки по почерка на Сюзън, това бе идеалният терен за нея. Дано не грешеше. Странно как продължаваше да я нарича Сюзън и в мислите си, сякаш това име бе по-малко болезнено от родното й. Впрочем самата Хелън вече се чувстваше много удобно в новото си име — бе избрала името Грейс4 заради асоциацията с изкупление, а Хелън заради баба си по майчина линия — и би се почувствала изключително странно и дискомфортно, ако някой се обърнеше към нея с предишното й име.
Хелън осъзна, че се движи със 150 километра в час, и намали скоростта. Трябваше да се опита да запази самообладание. Нямаше представа как бе замислена да завърши тази игра, но тя трябваше да действа разумно, ако искаше да я приключи така, както тя желаеше.
Едва сега осъзна, че от много време насам живееше в състояние на отрицание, непрекъснато отхвърляше мисълта, че сестра й би могла да е замесена в убийствата. Не бе контактувала с нея от двайсет години, но така й харесваше. Далече от очите, далече от сърцето. Но когато видя доклада на криминалистите след огледа им в къщата на Мортен, вече не можеше да го отрича. Бяха открили фрагмент от ДНК, част от пръстов отпечатък. Бяха успели да извлекат нещо от него и тъй като то съвпадаше със сегменти от ДНК на Хелън, бяха зачеркнали отпечатъка като неин. Редовна практика, за да избегнат прахосването на усилия, предизвикани от полицейска небрежност на местопрестъпленията. Но имаше само един проблем. Хелън никога не бе влизала в къщата на Санди Мортен. Тази подробност бе останала незабелязана, но не и за нея — това само потвърди най-лошите й страхове.