Бях планирала този момент по толкова много различни начини. Във фантазиите си винаги използвах нож. Обожавах идеята за прерязани артерии, за оплискани с кръв стени, но нямах толкова смелост да го направя в действителност. Тревожех се, че няма да успея. Че няма да замахна достатъчно силно, че няма да улуча артерия. Когато му дойдеше времето, трябваше да го направя безгрешно, иначе щях да съм гарантирано мъртва. Копелето щеше да се погрижи — един бог знае какво щеше да ми причини — затова трябваше да съм безупречна.
Намерих запаси от текстилна лепяща лента в стаичката на портиера и взех три ролки. В крайна сметка използвах само една, но се притеснявах и исках да съм сигурна, че ще ми стигне.
Започнах от него. Повдигнах китката му и внимателно омотах лепящата лента около нея. Пипах почти нежно, сякаш превързвах рана. Омотах я няколко пъти, после повдигнах ръката над главата му и я сложих до желязната рамка на леглото. Прехвърлих лентата през металната пръчка и продължих да омотавам, докато не пристегнах здраво ръката му към нея. Повторих същото и с другата му ръка. Сърцето ми биеше до пръсване. Баща ми започваше да шава, чувстваше се неудобно, затова трябваше да побързам.
Оправих лявата ръка на мама бързо, но докато облепях дясната, тя се събуди. Или поне така си мисля. Повдигна клепачи и ме погледна право в очите. Иска ми се да вярвам, че е разбрала какво се случва и го е одобрила. Че ме е подкрепила. Но както и да е, тя отново затвори очи и не ми създаде повече проблеми.
Когато и двамата бяха добре завързани, изтичах до кухнята. Вече нямаше значение дали вдигах шум. Всичко се свеждаше до бързината. Грабнах ролката прозрачно домакинско фолио и хукнах обратно към спалнята им. Бях видяла това в един филм и винаги съм се чудила как би проработило на практика. Издърпах голямо количество найлонова лента, прегънах я на две, после на три, за да я уплътня. После се покатерих на леглото, прекрачих гърдите на спящия си баща и внимателно повдигнах главата му. Поставих фолиото върху лицето му, после бързо прокарах ролката зад тила му и така отново и отново, докато очите, носът и устата му бяха плътно опаковани в прозрачното стреч фолио.
И тогава той започна да се съпротивлява като обезумял. Отвори очи и ги впери в мен, сякаш ме смяташе за луда. Опита се да извика, опита се да измъкне ръцете си. Положих огромно усилие да се задържа върху него, докато тялото му се мяташе, но нямах намерение да се лиша от триумфа си. Притиснах го още по-силно. Очите му се ококориха, лицето му стана мораво. Майка ми бавно започна да се пробужда до него, сънена и раздразнена. Силите на баща ми започваха да го напускат. Притиснах го още по-силно. Стисках ръба на леглото толкова здраво, че ръцете ме боляха. Но трябваше да съм сигурна, че не блъфира. Трябваше да довърша стареца.
И тогава той внезапно притихна. Майка ми вече беше будна и ме гледаше с крайно объркано изражение. Усмихнах й се, после притиснах фолиото към лицето й. Този път само един слой. От нея не очаквах голямо съпротивление.
Съвсем скоро всичко приключи. Станах от леглото и осъзнах, че съм подгизнала от пот. Разтреперих се. Не се почувствах щастлива, което ме разочарова. Но всичко приключи. Това беше най-важното.
99.
Стоеше в средата на стаята и оглеждаше разрухата около себе си. Опърпаните плакати и мебелите втора употреба вече ги нямаше — сега тук се въргаляха единствено боклуци, останали от бездомници и наркомани, обитавали временно сградата след западането й.
В тази стая имаше толкова спомени. Хубави, лоши, потресаващи. Всеки път, когато тази стая изникваше в съзнанието й, Хелън си спомняше страха си, смущението си, усещането за безпомощност, докато лежеше неподвижна и слушаше как изнасилват сестра й на долното легло. Спомените я понесоха във вихрушката си. Като дете бе толкова безсилна, толкова безпомощна, толкова дълго време, че се чувстваше крайно нелепо да стои тук сега като зряла жена — зряла жена с пистолет в ръка. Колко лесно би могла да помогне на тогавашното си „аз“. Да въдвори ред, да облекчи страданието, да раздаде правосъдие. Може би всичко това би могло да бъде избегнато, ако някой — който и да е — бе чул виковете й за помощ.
Двуетажното легло бе избутано в най-далечния ъгъл. Там вече нямаше нищо освен един оръфан плакат на Бритни Спиърс, наскоро надраскан с флумастер. Хелън прекоси стаята и свали плаката от стената. Прокара длан по грубата мазилка зад него и откри онова, което търсеше. Дж. Х. Нейните инициали. Беше ги издълбала в стената с пергел преди толкова много години. Те бяха знак за ужасната безнадеждност на детството й — оставила ги бе с надеждата, че те ще оцелеят, дори и тя да не успее.