Варлам Шаламов
Курсовете
Хората не обичат да си спомнят лошото. Това качество на човешката натура прави живота им по-лек. Можете да проверите по себе си. Паметта ви се стреми да запази доброто, светлото и да забрави тежкото, черното. В трудните условия на живот не се завързва никакво приятелство. Паметта проявява избирателност при „поднасянето“ на миналото. Да, тя подбира онова, с което се живее по-радостно, по-леко. Това е нещо като защитна реакция на организма. Това свойство на човешката натура всъщност е изкривяване на истината. Но какво е истината?
От многото години на живота ми в Колима най-доброто време бяха месеците, които прекарах на фелдшерските курсове към лагерната болница недалеч от Магадан. Същото смятат всички затворници, живели поне месец-два на двадесет и третия километър от Магаданското шосе.
Курсистите прииждаха от всички краища на Колима — от север и от юг, от запад и югозапад. Най-южният юг беше много по на север от селището на крайбрежието, където ги бяха стоварили.
Новодошлите от далечните управления гледаха да се настанят на долните нарове — не защото идваше пролет, а понеже не бяха в състояние да задържат урината си — от това беше болен почти всеки „минен“ затворник. Тъмните петна от стари измръзвания по лицата приличаха на дамга, на печат, с който ги бе заклеймила Колима. По лицата на „провинциалистите“ имаше една и съща мрачна, недоверчива усмивка на спотаена злоба. Всички „миньори“ леко накуцваха — бяха живели близо до полюса на студа и бяха стигнали до полюса на глада. Командировката за фелдшерските курсове се възприемаше като някакво коварно приключение. На всеки му се струваше, че е в ролята на мишка, на полумъртва мишка, която съдбата-котка е пуснала, за да си поиграе малко с нея. Какво пък, мишките също нямат нищо против такава игра — нека котката го знае.
Провинциалистите настървено допушваха фасовете на „контетата“, ала все пак не смееха да се спускат към фаса пред очите на всички, макар в златните мини и калаените рудници явният лов на фасове да се считаше за поведение, напълно достойно за истинския лагерист. И само след като видеше, че наоколо няма никой, провинциалистът бързо грабваше фаса и го пъхаше в джоба, смачкваше го в юмрука си, за да може по-късно на спокойствие да си свие „самостоятелна“ цигара. Много от „контетата“, пристигнали наскоро отвъд морето — от парахода, от „етапа“, — бяха запазили „цивилната“ си риза, вратовръзката, каскета.
Женка Кац час по час вадеше от джоба си едно малко войнишко огледалце и грижливо решеше със счупено гребенче гъстите си къдрици. За остриганите до кожа провинциалисти поведението на Кац беше суетност, но не му го казваха, „не го учеха как да живее“ — това беше забранено по неписаните лагерни закони.
Настаниха курсистите в чиста барака тип „вагон“ — тоест с двуетажни нарове с отделно място за всеки. Разправят, че тези нарове са по-хигиенични, при това радват окото на началниците — че как иначе, всеки си има място. Но въшлясалите ветерани, пристигнали отдалеч, знаеха, че имат малко месо по костите, за да могат да се стоплят сами, а борбата с въшките е еднакво трудна и при „вагонните“ нарове, и при „общите“. Провинциалистите си спомняха с тъга общите нарове в далечните бараки в тайгата, смрадта и задушния уют на етапните затвори.
Курсистите се хранеха в стола на болничния персонал. Яденето беше много по-добро от това в мините. „Миньорите“ се връщаха за допълнително — даваха им. Отиваха повторно — готвачът отново спокойно напълваше подадената през шубера паница. В мините това не се случваше никога. Мислите на човека бавно се движеха в опразнения мозък и решението узряваше все по-ясно, все по-категорично — на всяка цена да се задържи на тези курсове, да стане „студент“, да направи така, че и утрешният ден да прилича на днешния. Утрешният ден — в буквалния му смисъл. Никой не мислеше за фелдшерска работа, за медицинска квалификация. Страхуваха се да кроят толкова далечни планове. Не, само утрешният ден със същото такова зеле за обяд, с варената камбала, с кашата от просо за вечеря, с утихващата болка на остеомиелитите, скрити в изпокъсаните партенки, напъхани във ватените, саморъчно направени ботуши.
Курсистите изнемогваха от слуховете, един от друг по-тревожни, от лагерните вести.
Ту разправяха, че до изпитите няма да бъдат допуснати затворници, по-възрастни от тридесет-четиридесет години. В бараката на бъдещите курсисти имаше и деветнадесет, и петдесетгодишни. Ту се чуваше, че курсовете изобщо няма да започнат — били се отказали, нямало пари и още утре курсистите щели да ги изпратят на обща работа — и най-страшното — ще ги върнат на предишното им местожителство — в златните мини и калаените рудници.