Олга Степановна беше прекарала няколко години в женския участък Елген. Бе намерила сили да се справи с огромната си мъка. Тя беше наблюдателна и виждаше, че в лагера само една група хора запазва човешкия си облик — религиозните: православни и сектантите. Личното й нещастие я беше накарало да се сближи със сектантите. В стаичката си тя се молеше по два пъти на ден, четеше Евангелието и се стараеше да прави добро на всички. За нея това беше лесно. Никой не можеше да направи повече добрини от лагерния лекар, но на нея й пречеше собственият й характер — беше упорита, избухлива, надменна. Не се стараеше да се усъвършенства в това отношение.
Тя беше строг, педантичен завеждащ и държеше персонала си много изкъсо. С болните винаги беше много внимателна.
След края на работния ден на „студентите“ даваха обяд в болничната „раздавачница“. Обикновено Семеняк също беше там, пиеше чай.
— А какво четете?
— Нищо освен лекциите.
— Ето, прочетете това — тя ми подаде малка книжка, която ми заприлича на молитвеник. Беше томче на Блок от малката серия „Библиотека на поета“.
След около три дни й я върнах.
— Хареса ли ви?
— Да. — Беше ми неудобно да й кажа, че добре познавам, добре съм познавал тези стихове.
— Прочетете ми „Пее девойка в църковния хор“.
Прочетох го.
— Сега — „За далечната Мери, светлата Мери“… Добре. Сега това…
Прочетох „В синята далечна спалничка“.
— Разбирате ли — момченцето е умряло…
— Да, разбира се.
— Умряло е — повтори Олга Степановна със сухи устни и намръщи високото си бяло чело. Сетне помълча. — Искате ли още нещо за четене?
— Да, ако може.
Олга Степановна отвори чекмеджето на писалището си и извади книжка, която приличаше на томчето стихове на Блок. Беше Новият завет.
— Прочетете го, прочетете го. Особено това — „До Коринтяни“ на апостол Павел.
След няколко дни й върнах книгата. Целия си съзнателен живот бях прекарал откъснат от всякаква религиозност, поради което не бях станал християнин. Но в лагерите не бях срещал по-достойни хора от религиозните. Душите на всички се развращаваха и само набожните успяваха да се противопоставят. Така беше и преди петнадесет, и преди пет години.
В стаичката на Семеняк се запознах с десетника от строителството, затворника Вася Швецов. Той беше красавец на около двадесет и пет години и имаше много голям успех сред всички лагерни дами. В отделението на Семеняк той навестяваше раздавачката Нина. Умно, схватливо момче, той правилно разбираше много неща и добре ги обясняваше, но го запомних по един особен повод. Накарах му се заради Нина — беше забременяла.
— Ами че тя ми се натиска — рече Швецов. — Какво да направя. Израснал съм в лагерите. От малък съм по затворите. Колко женоря са минали през ръцете ми — брой нямат. И знаеш ли? Ами че с нито една дори за час не съм лягал в легло. Все някак набързо — ту в пруста, ту в някоя барака, едва ли не на крак. Вярваш ли? — Така разправяше Вася Швецов, първият красавец на болницата.
Николай Сергеевич Минин, хирургът-гинеколог, беше завеждащ на женското отделение. Не ни изнасяше лекции, имахме само практика, практика без каквато и да било теория.
По време на големи снежни бури снегът затрупваше болничното селище до покривите и човек можеше да се ориентира само по пушека от комините. Всяко отделение си изсичаше стъпала пред входната врата. Изкачихме се нагоре от нашето общежитие, затичахме се към женското отделение и в осем и половина влязохме в кабинета на Минин, облякохме си престилките, открехнахме вратата и се вмъкнахме в стаята. Вътре се бяха събрали на редовната петминутка — сестрата рапортуваше за нощното дежурство. Минин, огромен старец със сива брада, седеше зад една малка маса и се мръщеше. Рапортът след нощното дежурство свърши и Минин махна с ръка. Всички зашумяха… Минин извърна глава надясно. Старшата сестра му поднесе върху малък стъклен поднос чашка със синкава течност. Миризмата беше позната. Минин взе чашката, гаврътна я и приглади мустаците си.
— Ликьор „Светла нощ“ — рече той и намигна на курсистите.
На няколко пъти присъствах на негови операции. Винаги оперираше „на градус“, но ни уверяваше, че ръцете му няма да треперят. Операционните сестри казваха същото. Но след операцията, докато се „умиваше“ — плакнеше ръцете си в един голям леген, — дебелите му, мощни пръсти тръпнеха ситно-ситно и той тъжно гледаше непослушните си, треперещи ръце.