— Е, ако само това няма да знаете — не е страшно — отговори той в обичайния си стил.
Задер беше попаднал в Колима току-що — веднага след войната. През 1956 година го реабилитираха, но това стана в края на годината и той реши да не се връща в Унгария, а след като получи куп пари от Далстрой, се засели някъде на юг. Наскоро след като курсистите положиха изпита си при него, с доктор Задер се случи една история.
Доктор Януш Задер, отоларингологът, беше унгарец-военнопленник, следователно бе „салашист“. „Терминът“ му беше 15 години. Бързо се научил да говори руски, а бе и медик — времето, когато лекарите ги пращаха на обща работа, беше отминало (пък и това се отнасяше само за буквата „Т“ — тоест за троцкистите), при това специалността му беше най-дефицитната — уши, нос и гърло. Оперираше и лекуваше успешно. Работеше като ординатор в хирургичното отделение — допълнително към основната си специалност. На коремните операции обикновено асистираше на завеждащия хирургичното отделение Меерзон. С една дума, на доктор Задер му вървеше, имаше дори известна клиентела сред волнонаемните, беше облечен „цивилно“. Носеше дълга коса, беше нахранен, имаше възможност и да пие, но не близваше алкохол. Ставаше все по-известен, докато не се случи нещо, което за дълго лиши болницата ни от отоларинголог.
Работата е там, че еритроцитите, тоест червените кръвни телца, живеят 21 ден. Човешката кръв в организма непрекъснато се обновява. Но извън него може да живее не повече от 21 ден. Към хирургичното отделение имаше, както се полага, своя кръвна банка, където кръводарителите даваха кръв — и цивилни, и затворници — цивилните получаваха по една рубла за кубик, а затворниците 10 пъти по-малко. За някой хипертоник това беше солиден доход, взимаха им по 300–400 грама месечно — дай кръв, хем е от полза за лечението ти, хем ще получиш допълнителна дажба и пари. От затворниците кръводарители бяха обслужващият персонал (санитари и др.), закрепили се в болницата именно защото даваха кръв за болните. От преливане на кръв тук имаше повече нужда, отколкото където и да било другаде по земята, но, естествено, кръвопреливане се предписваше не по общи медицински показания, в случаи на изтощение например, а само при операции или при подготовката за операции, в краен случай при особено тежки заболявания в терапевтичните отделения.
В кръвната банка винаги имаше запас от предварително взета кръв. И именно този резерв бе голямата гордост на болницата ни. Във всички други болници дори да преливаха кръв, го правеха непосредствено от човек на човек. По време на тази манипулация кръводарителят и реципиентът лежеха на съседни маси.
Кръвта, чийто срок на годност беше изтекъл, се изхвърляше.
Близо до болницата имаше свинесовхоз, където от време на време събираха кръвта на закланите животни и я докарваха тук. Към нея доливаха физиологичен разтвор, за да не се съсири, и даваха на болните да пият тази течност, нещо като собственоръчно направен хематоген, много хранителен и обичан от болните, които се хранеха с различни чорби и булгурени каши. За тях хематогенът не беше нещо ново. Веднъж стана така, че завеждащият хирургичното отделение, лекарят Меерзон, замина в командировка и доктор Задер остана да го замества.
Докато обхождал отделението, той счел за свое задължение да посети и кръвната банка, където забелязал, че трайността на голяма част от кръвта вече изтича, а и сестрата казала, че смята да я изхвърли. Доктор Задер се учудил. „Нима задължително се изхвърля?“ — попитал той. Сестрата отговорила, че винаги правят така.
— Прелейте кръвта в чайници и я дайте на тежкоболните — „per os“ — наредил Задер. Сестрата раздала кръвта и болните останали много доволни. — За в бъдеще — казал унгарецът — давайте всичката кръв, която остарява, по същия начин.
Така се поставило началото на практиката кръвта да се раздава в отделенията. Когато завеждащият се върнал, вдигнал страшен скандал: ами че фашистът Задер пои болните с човешка кръв, ни повече, ни по-малко. Болните научили още същия ден, понеже в болницата слуховете се разпространяват още по-бързо, отколкото в затворите, и онези, които били пили кръв, започнали да повръщат. Задер бил отстранен от работа без каквито и да било обяснения и подробната записка, в която го обвинявали във всевъзможни престъпления, литнала към санитарното управление. Обърканият Задер се опитвал да обясни, че няма никаква принципна разлика между венозното преливане и погълнатото през устата, че тази кръв е хубава допълнителна храна, но никой не искал да го изслуша. Остригали му косата, съблекли цивилното му сако и, с арестантски дрехи, го прехвърлили в бригадата на Лурие да сече дървета, и доктор Задер вече беше успял да попадне върху таблото на ударниците, когато се появила комисия от санитарното управление, обезпокоена, впрочем, не от самия факт на такова преливане на кръв, колкото от обстоятелството, че ушната и гърлена клиентела е останала без лекар. По една щастлива случайност комисията се оглавявала от един току-що демобилизиран майор от медицинската служба, който през цялата война работил в хирургичните отделения на един медико-санитарен батальон. След като се запознал с „обвинителния“ материал, той не можал да разбере какъв е проблемът. Защо Задер е подложен на преследване? И когато станало ясно, че Задер е раздавал на болните човешка кръв, „давал им е да я пият“, майорът свил рамене и казал: