— Не, вземете си я — това е лукс, а ние имаме нужда от черен хляб.
Явно чужди, лицемерни думи — тя ги произнесе с удоволствие, но не съвсем на място. След този отпор се отказах да бъда съветник на доктор Илина що се отнася до книгите.
Татяна Михайловна беше омъжена. В Колима бе пристигнала с двете си деца и с мъжа си, фронтови офицер, подписал след войната договор с Далстрой и дошъл на североизток заедно със семейството си: тук важеха офицерските дажби, чиновете и привилегиите, а семейството беше голямо, с две деца. Назначили го началник на политотдела на едно колимско минно управление — длъжността никак не беше малка, почти генералска, при това перспективна. Но Николаев — фамилията на съпруга на Татяна Михайловна — беше наблюдателен човек, имаше скрупули и не бе кариерист. Нагледал се на цялото това безправие, на спекулацията, самоснабдяването, рушветите, доносите, кражбите, дебненето, присвояването на държавни пари и на всичките жестокости на колимските началници по отношение на затворниците, Николаев се пропил. Веднъж завинаги разбрал и осъдил разлагащото влияние на човешката жестокост. Животът беше разтворил пред него най-страшните си страници, много по-страшни и от годините на войната. Не бил рушветчия, не бил подлец. Започнал да пие.
Бързо го отстранили от длъжността началник на политотдел и за кратко време — само за две-три години — кариерата му тръгва отгоре надолу, за да стигне до синекурната, ниско платена и без влияние длъжност на инспектор в културно-възпитателната част на затворническата болница. От няма накъде се пристрасти към риболова. Навътре в тайгата, на брега на някоя река Николаев се чувстваше по-добре, по-спокойно. Когато договорът му изтече, той замина на „континента“.
Татяна Михайловна не го последва. Напротив, тя стана член на партията и сложи начало на кариерата си. Децата си ги поделиха: момичето се падна на бащата, момчето — на майката.
Но всичко това щеше да стане по-късно, а засега доктор Илина беше грижовна и тактична завеждаща курсовете ни. Тъй като се страхуваше от затворниците, тя гледаше да си има с тях по-малко вземане-даване и дори, струва ми се, още не си беше взела някой арестант за прислуга.
Хирургията — общата и частната — ни я четеше Меерзон. Той беше ученик на Спасокукоцки, хирург с голямо бъдеще, със значителна научна съдба. Но беше женен за роднина на Зиновиев и през 1937 година го арестуват и му лепват десет години — като глава на някаква терористична, вредителска, антисъветска организация… През 1946 година, когато започнаха фелдшерските курсове, току-що го бяха освободили. (На обща работа беше изкарал по-малко от година — през цялото време беше работил като хирург.) Тогава започваха да стават модерни „доживотните прикрепвания“ — пожизнено бе прикрепен и Меерзон. Съвсем наскоро освободен — беше крайно внимателен, официален, непристъпен. Прекършеното голямо бъдеще и озлоблението търсеха изход — намираха го в остроумието, в подигравките…
Лекциите му бяха превъзходни. От десет години Меерзон беше лишен от любимата си преподавателска работа — няколкото думи, разменяни с операционните сестри, естествено, не се брояха — и той за пръв път виждаше пред себе си аудитория, „студенти“, курсисти, жадуващи за медицински знания. И макар съставът ни да беше много пъстър — това не го смущаваше. Отначало лекциите му бяха увлекателни, пламенни. Още първото препитване беше като студен душ за разпаления Меерзон. Аудиторията беше прекалено посредствена: думите „елемент“, „форма“ трябваше да бъдат разяснявани, при това подробно. Меерзон разбра, остана много огорчен, но не го показа и се постара да се приспособи към нивото. Трябваше да се равнява по последните — по финландката Айно, по управителя на магазин Силантиев и т.н.
— Образува се от фистула — казваше професорът. — Кой знае какво е фистула?
Мълчание.
— Това е дупка, една дупка…
Лекциите избледняха, макар и да не загубиха деловото си съдържание.
Както подобава на хирург, Меерзон се отнасяше с явно презрение към всички други медицински специалности. В отделението му стерилността беше почти на столично равнище; изискваше от персонала стриктно да изпълнява изискванията за хирургичните клиники. А в другите отделения умишлено се държеше пренебрежително. Когато отиваше на консултации, никога не си събличаше късия кожух, не си сваляше шапката и в този вид сядаше на леглото на болния — във всяко терапевтично отделение. Правеше го нарочно и това изглеждаше като оскърбление. Все пак болничните стаи се поддържаха чисти и когато Меерзон излизаше, мърморещите санитари дълго бършеха мокрите следи от валенките му. Това беше едно от развлеченията на хирурга — езикът му работеше добре и той винаги бе готов да „излее“ върху терапевта своята жлъч, злобата си и недоволството си от света.