Лагерната болница вече беше препълнена с хора от войната: руски емигранти от Манчжурия, пленени японци, на които вместо хляб даваха ориз — стотици хора, осъдени от военните трибунали за шпионство, — но всичко това още не беше придобило размаха, който имаха репресиите малко по-късно, в края на навигацията през 1946 година, когато пет хиляди затворници, докарани с парахода „КИМ“, бяха залети през декември с вода от маркучите по време на проточилия се рейс. Превозвахме тези измръзнали хора и ампутирахме крайниците им вече като пълноправни фелдшери не само в Магадан.
Всеки ден ни измъчваха съмнения — дали няма да закрият курсовете? Слуховете, кой от кой по-страшни, ми пречеха да спя. Но занятията лека полека вървяха, вървяха и накрая дойде денят, когато най-хленчещите и най-невярващите можаха да си поемат спокойно дъх.
Минаха повече от три месеца, а курсовете продължаваха. Възникнаха нови съмнения — ще издържим ли изпитите? Та нали курсовете бяха съвсем официални, даваха право да се лекува. Наистина, през 1953 година санитарният отдел на Далстрой обясняваше на Калининския отдел по здравеопазване, че завършилите тези курсове могат да практикуват само на Колима, но по места не взеха под внимание тези толкова странни граници на медицинските знания.
Много ни огорчи също, че програмата бе съкратена и ни даваше права само на медицински сестри и братя. Но и това беше нещо второстепенно. По-лошото бе, че не ни даваха никакви документи — „справките ще бъдат приложени към личните ви дела“ — обясняваше ни Илина. Оказа се, че в досиетата ни не се обелваше и дума за медицинското ни образование. След като ни освободиха, на някои от нас се наложи да събират бележки, заверени от преподавателите ни.
След трите месеца учение времето започна да лети много бързо. Наближаващият ден на изпитите не ни радваше — с това се слагаше точка на прекрасния ни живот на двадесет и третия километър. Ние, които познавахме Колима, ние, ветераните от тридесет и седма година — знаехме, че от този по-добър живот не ни чака. И затова се безпокояхме и бяхме тъжни, впрочем не много, понеже Колима ни беше научила да не кроим планове за повече от един ден напред.
Денят на изпита наближаваше. Вече открито се говореше, че болницата ще бъде прехвърлена 500 километра навътре в тайгата — на левия бряг на река Колима, в селището Дебин.
Месец преди края на курсовете положихме пробен изпит по всички предмети. Не му придадох значение и чак след официалния изпит съобразих, че билетите, които курсистите бяха получили на истинския изпит, повториха „предварителния“ — по всички предмети. Разбира се, членовете на комисията — големите началници от санитарния отдел на Далстрой — можеха да задават и задаваха допълнителни въпроси. Но основата за увереността на випускника, основата за впечатленията на изпитващия вече бяха заложени с познатия билет. Спомням си въпроса по хирургия — „разширени вени“.
Още преди изпита плъзна успокоителният слух, че няма да има скъсани, нито един, никой няма да бъде лишен от скромните медицински права. Това зарадва всички. Слухът се оказа верен.
Постепенно познанствата ни крепнеха, ставаха все повече. Вече не бяхме външни хора, бяхме посветени, бяхме станали членове на великия орден на медиците. Като на такива гледаха на нас и лекарите, и болните.
Престанахме да бъдем обикновени хора. Бяхме станали специалисти.
За пръв път, откакто бях на Колима, се почувствах нужен: на болницата, на лагера, на живота, на самия себе си. Чувствах се пълноправен човек, който не може да бъде навикван.
И макар много от началниците да ме затваряха в карцера за различни нарушения на лагерния режим, измислени и истински — аз и в карцера оставах човек, необходим на болницата. Излизах оттам и отново отивах да работя като фелдшер.
Потъпканото ми самолюбие беше получило онова необходимо лепило, цимента, с помощта на който можеше да се възстанови унищоженото.
Курсовете привършваха и младите момчета си намериха приятелки, както си му е редът. Но по-възрастните не позволиха на любовта да се намеси в бъдещето им. Тя беше прекалено евтин залог в лагерната игра. Години наред ни бяха учили на въздържание и това не отиде напразно.
В мен растеше огромно самолюбие. Нечий друг отличен отговор по време на което и да е занятие възприемах като лична обида. Трябваше да съм в състояние да отговоря на всички въпроси на преподавателя.
Лека-полека знанията ни се увеличиха и най-важното, станаха по-обширни — ние питахме ли, питахме лекарите, нищо, че въпросите ни бяха глупави, наивни. Но те не смятаха така. Всеки път ни се отговаряше достатъчно ясно. Отговорите предизвикваха нови въпроси. Все още не смеехме да водим помежду си медицински спорове. Това би било прекалено самонадеяно.