И наистина, на другия ден ги вдигнаха в шест сутринта, строиха ги на портала и ги отведоха на около десетина километра — да подравняват пътя. Пътно-каменарската работа, за каквато мечтае всеки затворник в мините, тук на всички се стори невероятно тежка, унизителна, несправедлива. Курсистите така „поработиха“, че на другия ден вече не ги закачаха.
Плъзна слух, че началникът забранил мъжете и жените да учат заедно. Че тези по десета алинея от петдесет и осми член (антисъветска агитация), която досега минаваше към „битовите“, няма да бъдат допускани до изпитите. Изпити! Ето най-важната дума. Нали трябва да има приемни изпити. Последните приемни изпити в моя живот бяха за университета. Това беше много, много отдавна. Нищо не си спомнях. Клетките на мозъка ми години наред не бяха тренирали, бяха гладували и завинаги бяха загубили способността си да поемат и „поднасят“ знанията. Изпит! Сънят ми бе неспокоен. Не можех да намеря никакво решение. Изпит „по учебния материал до седми клас“. Това беше невероятно. Изобщо не се връзваше нито с работата ми на свобода, нито с живота в затвора. Изпит!
За щастие първият изпит беше по руски език. Диктовката — страница от Тургенев — ни прочете местният познавач на руската словесност, фелдшерът-затворник Борски. Той удостои диктовката ми с най-високата оценка и бях освободен от устен зачот по руски. Точно преди двадесет години в голямата зала на Московския университет бях развивал тема — за приемния изпит — и бях освободен от полагането на устен изпит. Историята се повтаря — веднъж като трагедия, друг път като фарс. Моят случай не можеше да се нарече фарс.
Бавно, обзет от физическа болка, ровех из клетките на паметта си — трябваше да открия нещо важно, нещо интересно. Покрай радостта от първия успех дойде и радостта от припомнянето — отдавна бях забравил живота си, университета.
Следващият изпит по математика — писмен. Неочаквано бързо реших задачата. Нервната ми концентрация вече си казваше думата, остатъците от силите ми се бяха мобилизирали и по вълшебен, необясним начин ми бяха поднесли нужното решение. Час преди изпита и час след него не бих могъл да реша подобна задача.
Във всевъзможните учебни заведения съществува задължителен изпит по „Конституцията на СССР“. Но предвид „контингентите“ началниците от КВО1 на лагерното управление премахнаха този двусмислен предмет — за всеобщо удоволствие.
Третият предмет беше химията. Изпитваше ни А. И. Бойченко — кандидат на химическите науки, бивш научен сътрудник на Украинската академия на науките, понастоящем завеждащ лабораторията на болницата, самолюбив шегаджия и педант. Но личните качества на Бойченко бяха без значение. За мен химията беше непосилен предмет по особена причина. Тя се изучава в средните училища. Бях ученик през годините на гражданската война. Случи се така, че преподавателят ни по химия Соколов, бивш офицер, бе разстрелян при ликвидирането на заговора на Нуланс във Вологда и аз завинаги си останах без химия. Не знаех от какво се състои въздухът, а формулата на водата я помнех благодарение на една стара студентска песничка:
Следващите години доказаха, че и без химията може да се живее, бях започнал да забравям цялата тази история, когато изведнъж на четиридесетата година от живота ми се оказа, че се иска да знам химия — и именно според гимназиалната програма.
Как аз, който бях писал във въпросника, че имам завършено средно образование и незавършено висше, ще обясня на Бойченко, че тъкмо химия не съм учил?
Не потърсих помощ от никого, нито от другарите си, нито от началството — моят затворнически и лагерен живот ме беше научил да разчитам единствено на себе си. „Химията“ започна. И до ден днешен си спомням целия изпит.
— Какво представляват окисите и киселините?
Започнах да обяснявам нещо объркано и невярно. Можех да му разкажа как Ломоносов е избягал в Москва, за разстрела на Лавоазие2, но за окисите…
— Кажете ми формулата на варта…
— Не я знам.
— А формулата на содата?
— Не я знам.
— Тогава защо сте дошли на изпит? Нали записвам въпросите и отговорите в протокола?
Мълчах. Но Бойченко беше на години, имаше представа от някои неща. Той се взря недоволно в списъка на предишните ми бележки: две петици. Сви рамене.
— Напишете знака на кислорода.
Написах голямо „H“.
— Какво знаете за периодичната система на Менделеев?