Но… веднъж ме извикаха да наместя изкълчено рамо. Лекарят се занимаваше с „рауш“-упойката, а аз намествах — с крак, — по метода на Хипократ. Под петата ми нещо изпука меко и раменната кост легна на мястото си. Бях щастлив. Татяна Михайловна Илина, която присъстваше при наместването, каза:
— Много добре са ви научили. — И аз нямаше как да не се съглася с нея.
Естествено, нито веднъж не отидох нито на кино, нито на някоя постановка на култбригадата, която и в Магадан, а и в самата болница беше на висота и се отличаваше с добри идеи и вкус, доколкото те можеха да си пробият път през заслоните на цензурата в културно-възпитателната част. По онова време магаданската култбригада се ръководеше от Л. В. Варпаховски, впоследствие главен режисьор на Московския театър „Ермолова“. Нямах време, а и бавно разкриващите се пред мен тайни на медицината ме интересуваха много повече.
Медицинската терминология престана да бъде безсмислица. Започнах да чета статии и книги по медицина без предишното безсилие и страх.
Вече не бях обикновен човек. Бях длъжен да умея да оказвам първа помощ, да се ориентирам поне в най-общи черти в състоянието на тежкоболните. Бях длъжен да виждам опасностите, заплашващи живота на хората. Това беше и радостно, и тревожно. Страхувах се — дали ще мога да изпълня този голям дълг.
Знаех как да действам със сифонна клизма, с апарата за кръвопреливане, със скалпел, със спринцовка…
Умеех да застеля леглото на тежкоболен и можех да науча санитарите как се прави това. Бях в състояние да им обясня защо трябва да се прави дезинфекция, да се почиства.
Бях научил хиляди неща, които преди не знаех — необходими, нужни, полезни за хората неща.
Курсовете приключиха, започнаха малко по малко да изпращат новите фелдшери там, където щяха да работят. Ето го и списъка в ръцете на конвоя, списъка, в който беше и моята фамилия. Но се качвам в камиона последен. Карам болни на левия бряг. Каросерията е претъпкана, сядам в самия край, с гръб към борда. Докато сядах, ризата ми се измъкна и през една пролука започна да ми духа. В ръцете си държах пакет с шишенца: с валериан, капки за сърце, йод, амоняк. В краката ми — торба, натъпкана с тетрадките от фелдшерските курсове.
Години наред тези тетрадки бяха най-сигурната ми опора, ала веднъж, когато отсъствах, в лабораторията в тайгата се беше намъкнала мечка и бе изпокъсала всичките ми записки, бе изпотрошила всичките буркани и шишенца.