— Кой си ти? — попитах за първи път Кундуш. Та нали заедно бяхме пристигнали от Западното управление, и двамата ни изпрати на курсовете нашият общ спасител — лекарят Андрей Максимович Пантюхов. Заедно бяхме гладували — той по-малко, аз — повече, но и двамата знаехме какво представляват мините. Един за друг не знаехме нищо.
И Кундуш ми разказа една удивителна история.
През 1941 година бил назначен за началник на един укрепен район. Строителите изграждали, без да бързат, бункери и наземни огневи точки, докато една юлска сутрин мъглата в залива се вдигнала и гарнизонът видял на рейда право пред себе си немския линеен кораб „Адмирал Шеер“. Военният кораб се приближил още малко и от упор унищожил всички незавършени укрепления, превърнал ги на пепел и развалини. На Кундуш му лепнали десет години. Историята беше интересна и поучителна, но имаше само едно неясно нещо — членът, по който бяха осъдили Кундуш, беше „АСА“. Беше невъзможно да са му дали този член за това, че „Адмирал Шеер“ е открил слабото им място. Когато се посближихме, научих, че Кундуш е бил осъден по прословутото „дело на НКВД“ — един от масовите открити или закрити процеси по времето на Лаврентий Берия: „ленинградското дело“, „делото на НКВД“, процесите срещу Риков, срещу Бухарин, „кировското дело“ — всички те бяха „етапи от големия път“. Кундуш беше буен, импулсивен човек, който не винаги можеше да сдържи избухливостта си дори в лагера. Без съмнение беше порядъчен човек, особено след като със собствените си очи бе видял „практиката“ в лагерите. Собствената работа от близкото минало — завеждащ отдел при Заковски в Ленинград, сега се беше разкрила пред очите му в истинската си, действителна светлина. Кундуш, ни най-малко не загубил интерес към книгите, към знанията, към новото, беше един от най-симпатичните курсисти. Като фелдшер работи няколко години, но след като го освободиха, стана снабдител в пристанището на Магадан, отговаряше за товаро-разтоварната дейност, докато го реабилитираха и се върна в Ленинград.
Беше любител на четенето, особено на бележките под черта и на коментарите, никога не пропускаше напечатаното със ситен шрифт, имаше разностранни, но разхвърляни знания, с удоволствие разговаряше на най-отвлечени теми и по всички въпроси имаше някакво свое мнение. Цялата му натура протестираше срещу лагерния режим, срещу насилието. Кундуш доказа личното си мъжество по-късно, по време на едно смело пътуване до затворничка-испанка, дъщеря на някакъв член на мадридското правителство.
Кундуш беше с отпусната фигура. Всички ние, разбира се, ядяхме котки, кучета, катерици, врани и, естествено, конски трупове — ако успеехме да намерим такива. Но след като станахме фелдшери, престанахме да го правим. Вече на работа в нервното отделение, Кундуш си бе сварил в стерилизатора една котка и я беше изял цялата самичък. Едва успяхме да потулим скандала. Кундуш се беше срещал в мината с господин Глад и добре помнеше лицето му.
Всичко ли ми беше разказал за себе си? Кой знае. А и защо трябва да се знае? „Дори да те лъжат — вярвай.“ В лагера не питат нито за миналото, нито за бъдещето.
Вляво от мен седеше Баратели, грузинец, осъден за някакво служебно престъпление. Говореше лошо руски. В курса си намери земляк — преподавателя по фармакология, който го подкрепяше материално и морално. Да отидеш късно вечерта в „кабинката“ на болничното отделение, където е сухо и топло като в борова гора през лятото, да пиеш чай със захар или, без да бързаш, да хапнеш булгурена каша с големи капки олио по нея, да усетиш пробождащата, изнурителна радост от съживяващите се мускули — нима това не е пределът на чудесата за човек от мините? А Баратели беше дошъл от мина.
Кундуш, аз и Баратели седяхме на четвъртия чин. Третият беше по-къс от останалите — пречеше издадената зидана холандска печка, — затова там седяха само двама — Сергеев и Петрашкевич. Сергеев беше „битовак“, в лагера — снабдител, фелдшерската школа не му трябваше кой знае колко. Учеше през пръсти. По време на първите практически упражнения по анатомия в моргата — поне трупове имаше предостатъчно — Сергеев припадна и го отчислиха.
Петрашкевич не би припаднал. Беше дошъл от мините, при това „буквеник“ по „контрареволюционен“ член. През тридесет и седма година това беше често срещан случай: „осъден като член на семейството“ и нищо повече. Така получаваха присъдите си децата, бащите, майките, сестрите и останалите роднини на осъдените. Дядото на Петрашкевич (не бащата, а дядото!) бил прочут украински националист. Поради тези съображения през 1937 година бил разстрелян бащата на Петрашкевич — украински учител. Самият Петрашкевич — шестнадесетгодишен ученик — получил десетачка като „член на семейството“.