Неведнъж съм забелязвал, че затворът, особено когато е на север, сякаш консервира хората — тяхното духовно извисяване, способностите им замират на равнището при арестуването. Тази анабиоза продължава до освобождаването. Човек, прекарал в затвора или в лагера двадесет години, не придобива опита от обикновения живот — ученикът си остава ученик, мъдрият — само мъдър, но не и най-мъдър.
Петрашкевич беше на двадесет и четири години. Той тичаше из класната стая, викаше, закачваше по гърбовете на Шабаев или Силайкин някакви хартийки, правеше книжни лястовици, смееше се. Отговаряше на преподавателите подробно като ученик. Ала не беше лошо момче, от него излезе добър фелдшер. Страхуваше се от „политиката“ като от огън и не смееше да чете вестници.
Организмът на момчето не беше достатъчно силен за Колима. Петрашкевич умря от туберкулоза няколко години по-късно, без да успее да се измъкне на Голямата земя.
Жените бяха осем. Отговорничката се казваше Муза Дмитриева — бивша партийна или профсъюзна функционерка — това заклинание оставя неизличим печат върху всички навици, маниери и интереси. Беше около четиридесет и пет годишна и се стараеше да оправдае доверието на началството. Ходеше облечена с късо кадифено елече и хубава вълнена рокля. По време на войната американците бяха изпратили огромно количество вълнени дрехи за колимчаните. Разбира се, тези подаръци не стигаха до тайгата, до мините, а още по крайбрежието местните началници гледаха да ги разграбят — изпросваха или направо отнемаха със сила тези пуловери и фланели от затворниците. Но у някои от магаданските жители бяха останали от тези „парцали“. И Муза беше успяла да си ги запази.
Тя не се бъркаше в работата на курса и ограничаваше „властта“ си само в рамките на женската група. Стана близка приятелка с най-младата курсистка — Надя Егорова, и се зае да я пази от съблазните на лагерния свят. Това опекунство не правеше кой знае какво впечатление на момичето и Муза не можа да предотврати бурното развитие на флирта й с лагерния готвач.
— Пътят към сърцето на жената минава през стомаха. — Силайкин с удоволствие повтаряше тези думи. Пред Надя и пред Муза се появяваха диетични блюда — разни кюфтенца, шницели, палачинки. Порциите бяха двойни и дори тройни. Щурмът беше кратък. Надя се предаде. Благодарната Муза продължаваше да я пази — вече не от готвача, а от лагерните началници.
Надя беше слаба ученичка. Затова пък си изливаше душата в културната бригада. Културната бригада, клубът, художествената самодейност — това бяха единствените места в лагерите, където мъжете и жените можеха да се срещат. И макар бдителното око на лагерния надзор да следеше отношенията помежду им да не преминават границата на позволеното, но според местните обичаи прелюбодеянието трябваше да се докаже с не по-малка убедителност от тази на полицейския комисар в „Бел ами“ на Мопасан. Надзирателите наблюдаваха, залавяха. Не винаги им достигаше търпение, понеже — според Стендал — затворникът мисли за своята решетка повече, отколкото надзирателят за ключовете си. Надзорът постепенно отслабваше.
Дори ако в културната бригада не можеше да се разчита на любов в нейния най-древен и вечен вариант, все едно — репетициите изглеждаха на затворниците като друг свят, по-близък до онзи, в който бяха живели преди. Това не беше никак маловажно, макар лагерният цинизъм да не позволяваше човек да говори открито за тези си чувства. Съвсем реалните дребни неща, от които печелеха куртуртрегерите, беше внезапното изписване на махорка, на захар. Разрешението да не си стрижат косата също имаше значение в лагера. Заради стригането ставаха побоища, скандали, в които участваха съвсем не актьори или криминални престъпници…
Петдесетгодишният Яков Заводник, бивш комисар на колчаковския фронт (съученик на Зеленски, секретар на МК, разстрелян по процеса на Риков), се отбраняваше с ръжен от лагерните бръснари и заради косата си попадна в наказателна мина. Какво беше това? Нима силата на Самсон не е само легенда? Къде се криеше причината за този афект? Ясно е, че психиката е увредена от желанието да се наложиш поне в малкото, в нищожното — още едно доказателство за огромното изкривяване на мащабите.
Уродливостта на живота в затвора — разделеното съществуване на мъжете и жените — в култбригадата някак се изглаждаше. В крайна сметка това също беше лъжа, ала по-необходима от безброй „долни истини“. Всички, които умееха да писукат и да пеят, всички, които бяха рецитирали стихове или бяха участвали в домашни представления, всички, които бяха дрънкали на мандолина и танцували степ, „имаха шанс“ да попаднат в култбригадата.