Съставиха програма и я закачиха на стената. Програма! Всичко беше като в истинския живот. Колата, същински тежкотоварен сглобен от отделни части стар камион, плахо тръгна по неравните пътища и през блатата на Колима.
Първата лекция беше но анатомия. Изнесе ни я патологоанатомът Давид Умански, седемдесетгодишен старец.
Емигрант от царско време, Умански беше получил дипломата си на доктор по медицина в Брюксел. Беше живял и работил в Одеса, където имал много добра лекарска практика — за няколко години Умански става собственик на много сгради. Революцията му доказва, че сградите не са най-добрият начин за влагане на пари. Умански се връща към лекарската практика. В средата на тридесетте години, усетил накъде духа вятърът, решава да замине някъде по-надалеч и подписва договор с Далстрой. Обикаля обектите му, през 1938 година е арестуван и осъден на 15 години. Оттогава работеше като завеждащ моргата на болницата. Презрението към хората и ядът, че не му беше потръгнало в живота, му пречеха да работи както трябва. Имаше достатъчно ум, за да не се кара с лекуващите лекари — с аутопсиите си можеше да им създаде големи неприятности, — а може би това не беше ум, а презрение и той отстъпваше в споровете по време на „секциите“ само от презрение.
Доктор Умански беше с много ясен ум. И доста добър лингвист — това бе неговото хоби, любимото му занимание. Знаеше много езици, в лагера беше изучил няколко източни и се опитваше да систематизира законите, по които се формират отделните езици, като използва за това цялото си свободно време в моргата, където живееше заедно с асистента — фелдшера Дунаев.
Сякаш между другото, пътьом, като на шега, Умански изнесе и курс лекции по латински за бъдещите фелдшери. Не знам какъв беше този латински, но родителният падеж в рецептите започна да ми се удава.
Доктор Умански беше буден човек, откликваше на всяко политическо събитие, имаше свое добре обмислено мнение по всеки въпрос от вътрешния или международния живот. „Най-важното, скъпи приятели — казваше той в частните си разговори, — е да оцелеем и да надживеем Сталин. Смъртта на Сталин — ето кое ще ни донесе свободата.“ Уви, Умански умря в Магадан през 1952 година, без да дочака онова, на което се бе надявал толкова време.
Добре изнасяше лекциите си, но някак без желание. Това беше най-равнодушният от всичките ни преподаватели. От време на време ни препитваше, преговаряхме материала, общата анатомия се сменяше със специалната. Само с един раздел от науката си Умански категорично отказа да ни запознае: с анатомията на половите органи. Нищо не беше в състояние да го убеди и курсистите завършиха обучението си, без да получат знания по този раздел, поради прекалената срамежливост на брюкселския професор. Какви причини изтъкваше Умански? Струваше му се, че и нравственото, и културното, и образователното равнище на курсистите е недостатъчно високо и че подобни теми биха събудили нездрав интерес. Този нездрав интерес се събуждаше и у гимназистите — например с атласа по анатомия, и Умански помнеше това. Не беше прав — курсистите от мините стопроцентово биха погледнали сериозно на въпроса.
Той беше порядъчен човек и много преди другите преподаватели видя, че курсистите са хора. Доктор Умански беше убеден вайсманист. Докато ни разказваше за деленето на хромозомите, той между другото ни съобщи, че сега като че ли е имало друга теория за това делене, но той просто не я знае и е решил да ни преподава само това, което му е добре известно. Така станахме вайсманисти. Пълното тържество на това учение след изобретяването на електронния микроскоп не завари жив доктор Умански. То щеше да достави радост на стария лекар.
Зубрехме наизуст имената на костите, на мускулите — разбира се, руските им имена, а не латинските. Зубрехме ги вдъхновено, с увлечение. В наизустяването винаги има някакво демократично начало — всички бяхме равни пред науката анатомия. Никой не се мъчеше да разбере нещо. Просто се стараехме да запомняме. Това най-лесно се удаваше на Базарова и Петрашкевич — довчерашните ученици (ако не се смята затворът, в който Петрашкевич беше прекарал близо осем години).
Докато старателно наизустявах урока, си спомних общежитието на Първия Московски университет през 1926 година — Черкаска, където нощем по тъмните коридори сновяха пияни от учене медици и зубреха ли, зубреха, запушили уши с пръсти. Общежитието боботеше, веселеше се, живееше. Жизнерадостните студенти от факултета за обществени науки, литературоведите и историците, се подиграваха на горките зубрачи от медицинския. Презирахме науката, в която трябваше да се зубри, а не да се вниква с мисъл.