Куртоазни новели-ле

Елидюк

Бих искала да ви предам тъй, както аз поне я знам, една история, която във стара песен е възпята.

В Бретан живеел рицар млад [5] на име Елидюк125 — познат със смелост, с щедрост, с дързост, с чест каквито никой няма днес. Жена красива имал той (на име Гилделюк] — от сой [10] най-знатен; влюбени били те и в радост им течели дните. Веднъж, по време на война, той за съседната страна отишъл с меч да се сражава, [15] но тъй се случило тогава, че влюбил се във дъщерята на краля. С хубост всепризната я знаел целият район; тя казвала се Гилядон. [20] За Гилядон и Гилделюк126 предимно ще говоря тук и за надслов на таз новела бих имената им извела127. Те станали преди години [25] действителните героини на случката, която аз ще пресъздам сега за вас.

Бил Елидюк за своя крал един безупречен васал, [30] във всичко служел му така, че във двора бил високо тачен. Щом кралят нейде заминавал, на Елидюк се доверявал делата му да ръководи [35] и разрешавал му да ходи, на лов из кралските гори; а там пазачите дори не смеели да приближат до него, нежели да спрат [40] добрия рицар да ловува128. Но този кралски жест му струвал омраза, клевети, и завист и властелинът го заставил, под натиска на други хора, [45] веднага да напусне двора. Напразно Елидюк се питал защо тоз крал не му зачита заслугите и му не дава изобщо да се оправдава. [50] Ала подученият крал дори и миг не пожелал внимание да му обърне. Наложило се да се върне в дома си Елидюк… Унил, [55] пред близките си той разкрил голямото си огорчение, че кралят със пренебрежение изгонил го… До онзи ден той бил му предан, бил почтен!… [60] Мнозина притчата повтарят, че „в никой случай господарят не ни дължи благоволение“129. Но поданикът уважение на своя суверен дължи [65] и нужно е да се държи добре с познати и съседи. С взор тъжен Елидюк изгледал дошлите, сбогом с тях си взел към Логър130 по море поел, [70] жена си в своя дом оставил, а към най-близките отправил молба така да се държат към нея, както им дългът подсказва. Всички приближени [75] се разотишли натъжени: той искал да замине само със десет рицари. Жена му, покрусена от таз раздяла, го придружила, прималяла, [80] до пристана. А Елидюк, заклел се, като мил съпруг, че с друга мислено дори не ще й той изневери. А после се отдалечил, [85] на кораба се настанил, в откритото море навлязъл и не след дълго в Тотнес131 слязъл.

Там властвали крале различни и водели войни епични. [90] Край Ексетър, във замък бял живеел стар, почитан крал; уви, наследник той си нямал, но имал дъщеря голяма и кандидати тя отвред [95] привличала. Един съсед поискал я, ала бащата не си дал нему дъщерята. Съседът му го изненадал и кралството със взлом нападнал, [100] земите му опустошил, но никой се не осмелил да му излезе на глава132. Щом Елидюк разбрал това, решително си казал, че [105] ще трябва да се притече на помощ. В кралските палати от свойте рицари изпратил да известят, че е решен да тръгне още този ден [110] с нашественика да се бие. След туй, когато го надвие, готов бил, ако кралят смята за нужно, да стои в палата и цял живот. В противен случай, [115] щял да поиска да получи ескорт, на който да разчита, дордето из страната скита. Приел зарадваният крал вестителите и предал [120] на конетабъла веднага за гости замъка да стягат, вечерята да пригласят и рицаря да доведат, да му дадат каквото би му [125] било след туй необходимо. Със свита Елидюк довели, радушно в двора го приели, а след това бил настанен у състоятелен, почтен [130] и благодетелен човек, гостоприемен и с нрав мек. На госта стая той предложил, сърдечно го предразположил, и с всичко нужно го снабдил. [135] Тогава Елидюк решил софрата си да сподели със бедни рицари, дошли във този град да пребивават. но сметнал, че не подобава [140] на хората му за услуга с пари или пък с нещо друго престижа си те да окалят, поне докат се изтъркалят пет-шест недели. Втори ден [145] откакто той бил настанен, слух се разнесъл, че полето е вече от врага завзето и че той готвел се след пладне с войска града им да нападне. [150] Чул Елидюк страхотна врява, видял, че ужас завладява все повече града и двора, и наредил на свойте хора със мечовете да вървят [155] тозчас града да защитят. Там вече рицари ранени той виждал; други пък пленени били… Оставали малцина (навярно към петнайсетина), [160] които годни били в бой да влязат… Виждайки как той се готви стръвно за атака, без даже нито миг да чакат, оръжието си те взели [165] и срещу своя враг поели:

125

Ст. 6: Името Елидюк е бретонско. Срещат се и вариантите Алидюк, Еледюс. Роже Драгонети прави асоциация между името на героя и двете жени, които обича: Elidus/eles deus („те двете“ — стих 21 от оригинала). Милена Михайлова продължава интерпретацията в тази перспектива. Тя обвързва името на героя Eliduc с глагола élire (избирам). Нещо повече, вижда в Eliduc участта на човек, който трябва да избере между двете дами „élire entre deux“ — цит.съч., с. 243). Неспособността му да избира (по това Елидюк се родее с дамата от Нещастникът) предопределя трагедията на героя.

126

Ст. 21: Приликата в имената на героините може да се тълкува като знак за тяхната равнопоставеност в сърцето на Елидюк.

127

Ст. 24: Въпреки, че в своите новели Мари отрежда по-важна роля на жените, отколкото на мъжете, девет от дванадесетте „ле“ носят имената на героите, а само едно (Ясена) — на героинята. Елидюк е едно от трите „ле“, в което героинята е назована. В останалите разкази женските персонажи нямат име — черта, с която Мари стои по-близо до приказката, отколкото до романа, където подобна анонимност е недопустима. Друго сходство с устната традиция: встъпителната част на Елидюк съдържа резюме на историята, подход, типичен за устните жанрове. Подобно резюме има само в Орловите нокти — най-късият разказ в сборника, докато Елидюк е най-дългият. Някои критици го определят като кратък роман.

128

Ст. 41: През XII век ловът има важно културно и политическо значение. Сред висшата аристокрация той служи не за осигуряване на храна, нито просто за развлечение. Явява се по-скоро форма на утвърждаване на нечие право върху определена територия. Ловът на феодала в този смисъл има и политически характер. Свободата, предоставена на Елидюк да ловува в кралските земи, е израз на най-високо доверие от страна на суверена. Това обаче предизвиква завистта на други васали с последиците, които разказът описва.

129

Ст. 63: Поговорката гласи буквално: „Amurs de seignur n’est pas fiez“ („Любовта на сеньора не е феодално владение“), с други думи, земята, дадена от сеньора, си остава завинаги за васала, докато господарските чувства се променят.

130

Ст. 70: Логър (или Логрия) — централната част на Англия. Най-често страната се споменава като кралство на Артур.

131

Ст. 88: Тотнес (или Тотнис), град в Корнуел, разположен на устието на река Дарт, на 35 км южно от Ексетър.

132

Ст. 103: Мотивът за феодала, който бива отблъснат от девойка в съседство и за да си отмъсти напада нейното владение, се среща често в рицарските романи (например Ивен, Рицаря с лъва и Персевал или Разказ за Граала на Кретиен дьо Троа).