На вас обрече ме съдбата,
и смърт сте, и живот за мен.
Съвет ви искам в тоз момент,
защото свързва ни обет [675]
да сме си верни занапред.
Уви, дългът ми ме застави
да се сбогувам със баща ви,
но пряко волята ви няма
да тръгна, колкото голяма [680]
да е възникналата нужда.
— Любими, щом не съм ви чужда,
тогава ме вземете с вас.
Тук ще умра от мъка аз.
Той нежен поглед й отправил [685]
и рекъл: — Мила, пред баща ви
аз клетва за една година
положих. Ако с вас замина,
би значело да я погазя.
Заклевам ви се, че ще спазя [690]
поетия пред вас обет.
Определете занапред
ден, в който да се видим пак,
и аз ще ви докажа как
държа на рицарската чест. [695]
На вас принадлежа от днес.
Като го чула как се врича
и колко силно я обича,
девойката се съгласила
и ден за среща обявила. [700]
След туй халки си разменили
и с много скръб се разделили.
Той през морето път поел
попътен вятър го завел
в родината. Отишъл в двора, [705]
там кралят, неговите хора
зарадвали му се. А щом
завърнал се във своя дом,
най се зарадвала жена му.
Но Елидюк си мислел само [710]
за своята любов: бил мрачен
и много тъжен, затова че
любимата била далеко.
Без нея как да му е леко?
Съпругата от туй държание [715]
изпаднала във отчаяние
и го попитала: — Ах, мили,
във грях ли са ме обвинили?
Дали злосторната мълва
не е причина за това? [720]
Пред свои и пред чужди даже,
ако е нужно, ще докажа,
че винаги ти вярна бях
и никога не влязох в грях.
— Не, драга, — рекъл той тогава, — [725]
не те аз в нищо обвинявам.
С проблеми тежки е заето
безспирно кралството, в което
аз бях: пред краля се заклех
и обещание поех [730]
да се завърна пак, защото
и там глава надига злото.
Щом тука мир се възцари,
аз няма седмица дори
да чакам… Тъй съм разтревожен, [735]
че днес едва ли нещо може
да ме зарадва. Аз на крал
съм твърдата си дума дал.
За мен над всичко е честта.
Какво могла да каже тя? [740]
Отишъл Елидюк веднага
при своя крал да му помага,
за да се справи с враговете,
и дал му най-добри съвети.
А кралят, трогнат, за отплата, [745]
на него поверил земята
на кралството. Но… наближавал
денят на срещата. Тогава
той и войната прекратил,
и бунтовете потушил, [750]
защото щял да тръгва скоро.
Но не поканил много хора:
взел шамбелана (той бил вече
в интимния му кръг въвлечен
и знаел личната му драма), [755]
взел от роднините си двама
(допадали му те безмерно)
и щитоносците си верни.
Поискал да се закълнат
езиците си да държат [760]
и с тях потеглил през морето.
Щом наближил дотам, където
бил най-очакван, най-желан,
той пратил своя шамбелан
при милата си със вестта, [765]
че се е спрял пред крепостта
и че предлага, щом нощ слезе
над замъка, тя да излезе
извън града със шамбелана,
а Елидюк щял да застане [770]
съвсем наблизо, за да има
възможност своята любима
да срещне. С колко нетърпение
очаквал той туй мигновение!
И шамбеланът, преоблечен, [775]
неузнаваем крачел вече
към стаята на дъщерята.
А щом се вмъкнал крадешката
при нея, той я поздравил
и й веднага съобщил [780]
къде е Елидюк. Сломена,
неизразимо натъжена
била тя, но от новината
отпуснала й се душата,
от радост чак се просълзила [785]
и го с целувки наградила:
нали когато падне мракът,
любимият й ще я чака.
Приготвила се бързо тя
за тръгване, а щом нощта [790]
над стихналия замък слязла,
ведно с вестителя излязла
извън предела на стените.
Страх бил й завладял гърдите,
но неотклонно тя вървяла, [795]
загърната със наметало,
в чудесно облекло, богато
бродирано с най-чисто злато.