Дончо Цончев
Кутийката
Първата беше дървена, от шперплат, в нея инженер Ерофим Христов бе закрепил сложна система от жички и метални пластинки.
Втората — бакелитова, с нещо „купешка“ — година и нещо стоя в хола върху масичката на колелета.
Третата имаше прозрачни пластмасови части, под тях светеха цифрички и твърде много наподобяваше днешните, известни всекиму „елки“. Тя още стоеше в средата на библиотеката, пред огледалото, и от това изглеждаше двойна.
Петата, осмата, трийсет и шестата — Поля Христова отдавна им губеше бройката, въпреки че половината от онова, което говореха с Ерофим, беше все за поредната нова кутийка.
Той се изразяваше така: „кутийката“, докато всъщност ставаше дума за малки електронноизчислителни апаратури, на които бе посветил фанатично знанията, ума и младостта си.
— Човечеството се занимава с глупости — говореше той. — Защото не се е сетило, че има толкова евтини жички и пластинки, които могат да му служат. Абсолютно безпогрешно могат да служат, защото са мъртви. Мъртвото не може да сгреши, нали не трябва да ти доказвам това?
— Как? — питаше тя.
Това беше много отдавна, те обикновено седяха на някоя пейка из парка. Едничкото нейно „как“ му стигаше, за да се оживи и да обяснява, обяснява — докато се забравят сами и премръзнали.
— Цифрите могат всичко. Всичко, разбираш ли? Само трябва да им се нареди да работят.
Поля изтърваше още някое „как“ и той започваше маршалските команди на безбройните, мъртви, миниатюрни и безпогрешни войници-цифри.
Някога тъй си осъмваха в неговата студентска таванска квартира. Или осъмваше той, докато тя си заспиваше, омотана от жички и пластинки, но много щастлива и невинна в своята обич като дете.
Завършиха и двамата (той с пълно отличие), получиха хубаво жилище и нещата пред тях наистина безпогрешно се слагаха. Тъй се слагаха, както Ерофим Христов ги проектираше. И надали думата „проектираше“ е най-точната; той просто предвиждаше, изчисляваше и заставяше нещата да се подреждат по волята му.
Роди се дъщерята, после и синът — Поля напусна работата си и остана в къщи, за да си гледа семейството. Заслужаваше си. Хлапетата бяха ококорени и умни като баща си. Самият той просто пердашеше бързо напред в кариерата си и проблемите с дохода за четиримата бяха практически теоретични.
Щастливи години — Поля Христова сама, в себе си, тъй преценяваше това време. Здрави, нахранени, името на бащата с всяка година значи повече и повече. Какво друго да иска човек от живота? Една съпруга какво друго да иска?
Поля тъй мислеше и сега — сама в големия хол, до камината, пред чашката си с кафе и пред четиридесет и петия си рожден ден. Децата бяха на училище. Ерофим беше в чужбина. Той щеше да се прибере, разбира се, за деня. Щяха да го чествуват — рождения ден на мама — както винаги: сплотени сами помежду си и с близките си приятели.
Огледа хубавия хол. Вчера бе викала жена да изчисти — този вид лукс в нейния бит отдавна влизаше „в реда на нещата“. Предметите огледа, сред които бе минала силната й възраст — библиотеката с неизброимите математики и физики, кутийките… Усмихна се вътрешно, без да променя гримасата. Не мразеше кутийките — честно, — нали от тях всъщност беше дошло всичко. И децата го знаеха. И… да живеят кутийките, разбира се.
Намери си нещо да прави (да не седи така и да зяпа в нищото), после извъртя една хубава баница и времето си изтече.
Децата си дойдоха едно по едно, разхвърляха своите чанти, тетрадки и думи навсякъде — така къщата винаги оживяваше и не оставаше нито едно кюшенце, от което може нищото да те зяпне. Тя все пак ги строи в две редици да помагат в подреждането на масата, а после твърдо им отказа да ходят сами на летището. Инженер Ерофим Христов щеше да бъде посрещнат от служебна кола. Освен това той толкова често пътуваше, че изпращането и посрещането му не бяха събития, а по-скоро нормално всекидневие.
Докато си говореха за това, ключът се намести в бравата и се завъртя.
Ерофим Христов пусна куфара си в антрето и децата наскачаха отгоре му.
Поля изчака своя ред с едно старо и мило, щастливо достойнство, после усети в ръцете си цвете и много му се зарадва.
Ерофим Христов взе куфара си отново и с широки крачки се запъти към хола. Спря в средата, отвори го и си пое дъх като пред отговорно изказване.
Първо погледна дъщеря си и каза:
— Твоите джинси отпаднаха този път.
После погледна сина си.
— И твоите… поръчки. Ще ви обясня какво стана. Просто си дадох всичките пари за…
Той беше съвършено спокоен и даже радостен. Разбърка бельото си в куфара, изхвърли на килима гащета и носни кърпи на топки (заедно с тях няколко шоколада), измъкна една кутийка с копчета и светещи цифри и с мълчалива тържественост я поднесе пред погледите на всички.