— Как се казва?
— Огюст Периа, четиридесет и осем годишен, от Париж… Два удара с остро оръжие, и двата в гърба.
Димов се понамръщи:
— Ами така започнаха всичките ни неприятни истории, с удар в гърба. Кога е пристигнал?
— Снощи в десет без десет със самолета от Истанбул. А тая сутрин е трябвало да замине с „Ер Франс“ за Цюрих.
— Никой ли не го е потърсил?
— Потърсили са го. Но само по радиоуредбата на летището. Навярно не са знаели, че е останал да спи тук, в хотела… И след това са заминали.
— Това ли е всичко?
— За сега всичко… Там е Мишев, той ми се обади по телефона. И аз дойдох веднага при тебе.
— Наистина неприятно! — измърмори Димов. — На ти сега на тебе френски език!
Навън ги чакаше служебна кола.
— Летището! — каза Ралчев. — По-бързо.
„Всички бързат, когато е вече късно“ — помисли шофьорът. Но той наистина добросъвестно бързаше. Скоро спряха пред летището. Там, разбира се, всичко изглеждаше съвсем нормално и делнично, самолети отлитаха и долитаха, хора се суетяха около входовете. На външната врата на хотела имаше пост — това бе всичко. Коридорът бе съвсем пуст и спокоен, не се виждаха никакви хора. Хотелът сякаш все още спеше, без да подозира какво се е случило. В стая двеста и осем ги чакаше Мишев. Лекарят бе привършил своя оглед, само дактилографът все още добросъвестно се трудеше. Трупът лежеше всред стаята проснат по гръб и леко разкрачен. Беше в панталон и горнище на пижама, закопчана само на средното копче. Безизразното лице на убития не подсказваше нищо. Навярно не е било съвсем лесно да се убие толкова едър и силен човек. Вероятно е бил изненадан. В стаята не се забелязваше никакъв безпорядък освен отвореното куфарче за ръчен багаж, доста разбъркано. Едно от крилата на външния прозорец бе отворено, но и над него бе спуснато плътно поизбелялото перде.
Мишев побърза да му докладва малкото, което знаеше.
— Убит е, изглежда, тук, в коридорчето, близо до вратата на банята. С кама или нещо подобно… Много силни, бих казал, професионални удари… И двата са пронизали сърцето, смъртта е последвала моментално. След това е бил примъкнат до средата на стаята и обърнат по гръб. И при всички положения е бил ограбен — не намерихме в него никакви пари, никакви ценности. Както личи, взети са били дори часовникът и пръстените му… Изобщо не намерихме в него нищо освен самолетния билет и етикета, за багажа…
— А паспорта? — запита любопитно Димов.
— Дори паспорта…
— Това е наистина странно… Изобщо някакви следи някакви улики?
— Само едно копче, другарю Димов.
— Копче ли? — запита учудено Димов.
— Да, копче от митническа униформа… Малко, от ръкав.
Мишев извади от джобчето на сакото си нещо увито в книжка и го подаде. Димов го погледна косо, после го пъхна в джоба си.
— Дактилографът! — каза той кратко.
Възрастен, мършав като хрътка служител излезе малко напред.
— Нищо съмнително, другарю Димов. И никакви отпечатъци, навярно е работено с ръкавици.
— И никакви следи по пода?
— Никакви… Може би след това са били избърсани.
— Изобщо работил е като у дома си! — каза Ралчев.
— Вашето мнение, д-р Пеев?
— Убит е навярно между единайсет и един часа… Но ще ви дам точна експертиза след аутопсията.
— Интересно защо е бил примъкнат до средата на стаята? — запита Димов.
— Навярно за удобство — обади се Мишев. — По всичко личи, че е бил старателно обискиран.
— И ограбен, според вас. — Димов погледна към отвореното куфарче. — Да, хубави ризи с извезани инициали.
— Има ги и на пижамата.
— Някакви ключове?
— Никакви… Липсва дори ключът на стаята…
— Да, доста странно убийство! — измърмори Димов. — Някаква хипотеза, Мишев?… Някакво предположение?
Мишев видимо, се поколеба.
— Навярно Периа си е бил легнал! — каза той неохотно. — Тогава някой му е потролал. Или пък го е извикал.
— От какво съдиш?
— Панталонът е обут съвсем небрежно… И зле закопчан.
— Да, виждам — кимна Димов.
— И изобщо имам чувството, другарю Димов, че грабежът е бил извършен, колкото да се подведе следствието… А целта е била друга: може би паспортът, може би ключовете…
Димов не отвърна, продължаваше да оглежда стаята.
— Администраторът тука ли е?
— Той се е сменил в седем часа сутринта… Но го извикахме…
— Добре, да вървим при него… Ралчев, намери митничаря, който е преглеждал багажа на убития.
— И той е сменен от дежурство — обади се Мишев. — Чакаме го всеки момент.