— Вие ли звъните?
— Не, телефонистката, разбира се. Но взема от мене номерата.
Димов продължително се замисли.
— Мишев, вземете четирите фиша! — обърна се той към помощника си. — А вие елате с мене.
— Къде? — трепна уплашено Берберов.
— При трупа.
— Не може ли без това, другарю инспектор? — запита той умолително.
— Само без това не може… Трупът трябва да се идентифицира. Хайде, тръгвайте, иначе ще помисля, че ви е гузна съвестта.
Берберов уплашено скочи от мястото си. След малко влязоха в двеста и осма — всичко си беше така, както го бяха оставили.
— Вижте добре! — каза Димов строго. — Това ли е Периа?
Берберов имаше вид на човек, който се готви да се смъкне на пода. Или поне да се опре на стената.
— Това е! — отвърна той с мъка. — Аз много не зяпам в пътниците… Мога ли да му видя сакото?
Показаха му сакото, което извадиха от гардероба.
— Да, това е, сигурен съм! — тоя път съвсем уверено отвърна Берберов. — Тоя туид… веднага ми направи впечатление…
— Сега вървете да спите! — каза сухо Димов. — И заключете всички стаи и всички врати… Може би за в бъдеще това ще стане едничкото ви развлечение.
Берберов се понесе като на сън по пустия коридор. Малко след това в стаята влезе Ралчев.
— Митничарят е горе — каза той кратко.
— Знае ли за убийството?
— Знае.
— Мишев прекалено се е раздрънкал — каза недоволно Димов. — Няма как, да вървим!
След малко отново бяха в администрацията. Младият човек седеше на един от столовете и когато двамата влязоха, малко неловко се изправи на крака.
— Вие служил ли сте войник? — веднага запита Ди мов.
— Да, разбира се.
— Тогава седнете, тук не е казарма.
Младежът облекчено се отпусна на стола си. Лицето му се поразведри, нещо като усмивка се появи на устните му.
— Вие ли преглеждахте багажа на Периа? — запита Димов.
— Да, аз…
— Спомняте ли си какво носеше като ръчен багаж?
— Спомням си много добре! — отвърна младежът. — Само една пътна чанта куфарче… Със секретна ключалка. Помолих, разбира се, да я отвори.
— Да я отвори?… Или да я отключи?
— Да, тя наистина беше заключена. Извади доста голяма връзка с ключове и я отключи пред очите ми. Вътре имаше Обикновени неща — ризи, пижама, тоалетни прибори. И една кутия за енфие!
— За енфие? Как разбрахте, че е за енфие?
— Той ми каза.
— А какво представляваше?
— Стара кутия от много тъмно дърво. Може би беше лакирана, сега не съм сигурен. И с богата сребърна инкрустация. По средата имаше голям зеленикав камък, очевидно неблагороден.
— По какво съдите?
— Разбирам малко нещо от камъни — каза младият митничар. — И освен това за какво ще взима със себе си скъпа вещ? За да си има неприятности с митничарите? Много по-удобно ще бъде, ако я остави в транзитния багаж.
— Той не влиза ли в митницата?
— Не, само в магазията и оттам директно се товари на „Ер Франс“.
— И все пак не е постъпил глупаво! — каза Димов. Пътнически багаж може да се загуби…, но не и ръчната чанта.
Младежът се позамисли.
— Да, и това е съображение — отвърна той. — Но кутията не ми се видя нещо особено. Периа каза, че я купил за двайсет долара.
— Това ли беше всичко?
— Не, имаше и митническа декларация с валута. Три хиляди долара в травел-чекове и 500 долара в наличност.
— След това да сте се виждали с някой от пътниците? В ресторанта или в хотела?
— Моля ви! — каза младежът. — Това е строго забранено.
— Случайно, искам да кажа.
— Не, тая нощ бяхме ужасно претрупани.
— Липсва ви едно копче на униформата! — каза внезапно Димов. — Ей това, на ръкава.
— Знам! — отвърна младежът, без да погледне. — Днес ще мина в магазина да купя няколко.
— Ако е само за едно, мога да ви услужа.
Той извади копчето, намерено в стаята на убития, и му го подаде. Младият човек малко учудено и стеснено го взе.
— Откъде го имате?
— Намерихме го в стаята на убития! — отвърна спокойно Димов.
В първия миг Ничев сякаш не обърна внимание на думите му. Но изведнаж трепна, явно смущение се изписа по лицето му.
— Много ви моля! — възкликна той стреснато. — Ако искате да кажете…
— Още нищо не съм казал.
— Но аз изобщо не съм излизал от митницата… През цялото време бях с моите колеги… Те веднага ще го докажат.
— Достатъчно за сега! — каза Димов. — Можете да си вървите.
Все още смутен и объркан, младежът стана от мястото си и се отправи към вратата. Но в последния момент сякаш не издържа и отново се обърна. Лицето му бе лекичко пребледняло.