— Моля ви да проверите… Държа на това. Както държа и на името си.
— И аз държа! — отвърна Димов. — И все пак по мислете си… Къде сте загубили копчето? И кога? А ако ми донесете загубеното, ще ви бъда много признателен.
Младежът все още втренчено гледаше към него. Сериозно ли говореше? Шегуваше ли се? Или му поставяше някаква глупава клопка?
— Добре! — каза той най сетне. — Имам нещо наум. И се запъти по коридора. Известно време Димов мълча замислено, Ралчев не се решаваше да го смути. И все пак накрая не можа да се стърпи.
— Това момче не се ли отърва много лесно? — запита той.
— Защо? — погледна го Димов. — Какви доказателства имаме?
— Ами в края на краищата това копче няма крила… Някой го е оставил там… Някой го е пренесъл.
— Копчета по света, колкото искаш — отвърна уклончиво шефът му.
— Да, но това е митничарско копче… И при това съвсем новичко. Също като копчетата на тоя младеж.
— Ново копче се намира по-лесно от старо копче.
Димов се усмихна — малко хитро и малко предизвикателно. Ралчев тоя път беше съвсем безпомощен да разбере какво всъщност означава тая усмивка.
— Единствен той е знаел, че Периа има в себе си някакви ценности. Освен това на мене всички копчета са по местата си, а неговите не са.
— И твоите не са. Я си погледни ръкава. Ралчев погледна сърдито ръкава си.
— Да, но моето съм загубил другаде… А не в стаята на убития…
— Никой не може да каже къде тоя младеж си е загубил копчето — отвърна Димов тоя път със съвсем сериозен глас. — Това копче може да бъде само някаква далечна улика. А ти смяташ, че е доказателство?
— Е, не може да се каже, че е обективно доказателство.
— Аз не обичам да деля доказателствата на обективни и субективни — каза с досада Димов. — Поне за себе си. Субективно ли е, че тоя младеж просто лъха на честност и искреност?
— Е да, но…
— Какво „но“?
— Трябва да проверим поне неговото алиби.
— С това ще се заемеш ти… И нареди на Мишев да изследва подробно стаите и на другите чужденци. А пък аз ще се отбия за малко в ресторанта.
— Да обядваш?…
— И това не е толкова лоша идея! — усмихна се Димов. — Макар че сигурно още не са готови с обеда.
След малко той влезе в ресторанта. Управителят току-що се бе върнал от града и за негово щастие сервитьорите бяха същите, които снощи бяха обслужвали чужденците. Той ги разпита подробно кой къде е седял, кой какво е поръчал, кой кога си е отишъл. Но особено внимание обърна кой колко е пил.
— Да почнем от Периа! — каза Димов. — Чужденеца, който си е останал в стаята… Кой го обслужи?
Беше най-възрастният от сервитьорите.
— Занесох му бутилка „Радебергер“ — каза той. — И черен хайвер. След това повече не се обади.
— А какво правеше в стаята?
— Нищо, лежеше си… Дори не стана да ми отвори.
— И с какво плати?
Старият сервитьор изведнаж помръкна. Той се поколеба мъчително, после каза:
— С долари.
— Колко долара?
— Десет долара. Черният хайвер беше двоен, другарю инспектор.
— Така!… А ти се отчете на касата с левове, а доларите сложи в джоба си.
Сервитьорът мълчеше съкрушен.
— Понеже си призна веднага, все едно, че не съм чул! — каза Димов намръщено.
— Чужденците много се дразнят, като им искаме левове, другарю инспектор — отвърна сервитьорът. — А на касата не приемат валута.
— Това ли беше всичко?
— Това… Повече не поръча.
Мадам де Вол и нейният придружвач бяха пили само бутилка „Карлово“. Кулон — само три уискита. Никой не е бил пиян, с изключение на Капелани може би… Наистина бутилка и половина розе не са кой знае какво, особено за един французин. Но той навярно е бил добре пийнал и преди това.
— Достатъчно за сега! — каза Димов. — А мога ли да получа една топла пача?
— Веднага, другарю Димов! — ухили се управителят и смигна на стария сервитьор.
Той като ястреб се спусна към кухнята.
С малко топла храна в стомаха умът винаги работи по-ясно. Сега Димов се разхождаше из кабинета си със спокойна, умерена стъпка. И се улавяше сам, че колкото минаваха годините, толкова мислите му ставаха по-предпазливи. И в същото време все по-дръзки. Предпазливи и дръзки — това, което философите наричаха единство на противоречията. А точно такава беше и самата истина. Той нахлуваше смело, с професионална опитност в най-непознатите територии, но работеше там предпазливо, оглеждаше всяка своя крачка, не се доверяваше ни на очите си, ни на опита си. Изненадите го бяха научили колко сложна и многостранна може да бъде всяка истина. Все по-рядко отиваше на риск, както между прочем бе случаят с младия Ничев.