— Ха! — възкликна изненадан генералът. — Това е наистина нещо… И все пак друго щеше да бъде, ако ги бяхте намерили в стаята на Периа.
— Очевидно двамата са се познавали. А между хора, които се познават, винаги може да стане нещо.
Тоя път генералът здравата се замисли.
— Но какъв смисъл има да го убие точно в София? И то на летището? Защо не в Париж? Там работата би могла да мине по-незабелязано… И да не се свързва с името му.
— И аз върху тоя проблем си троша главата, другарю генерал… Може би убиецът не е имал друг изход… А може би е смятал, че убийството ще мине за сметка на българите. Дива балканска страна, какво ли не може да се случи в нея… Сигурно така е мислил. И убийството, разбира се, ще бъде някак потушено, за да не се компрометира страната. А и френската полиция очевидно не може да се намеси в нашите работи дори ако се усъмни.
— Да, разбирам — кимна генералът. — Убийство на ничия земя, наистина оригинално. Сега нито ние можем да проведем сериозно следствие, нито французите. А копчето е било добре дошло…
Ралчев, който до тоя момент слушаше мълчаливо, внезапно се намеси:
— Другарю генерал, може ли да кажа нещо?
— Моля…
— Ако убийството е извършил някой от двамата чужденци, то той го е направил предумишлено.
— Това е по-вероятно — кимна Димов.
— А, според мене, това е сигурно — продължи Ралчев. — Защо убиецът ще вземе копчето, което случайно е иопаднало пред очите му? Очевидно той е знаел за какво може да му послужи.
— Разбира се, че си прав — отвърна Димов оживено. — Това се налага от само себе си.
Генералът мълчеше.
— Може и тъй да е — каза той най-сетне. — А може и да не е. Представете си например, че някой е проникнал в хотела отвън. Убил е, ограбил е и е изчезнал.
— Да си кажа правичката, другарю генерал, мъчно мога да си го представя — обади се Димов. — Откъде един външен човек може да знае, че в стая двеста и осем е отседнал богат чужденец?
— От администратора например…
— Почти невероятно! — каза Димов. — Никой разумен, човек не спи в един чужд хотел в непозната страна, без да се заключи. Нима Периа ще отвори посред нощ на непознат човек? И ще го пусне в стаята си?
— Защо непознат? Ами ако е бил администраторът? Идва, почуква: моля, господин Периа, вземете си паспорта.
Сега пък другите двама мълчаха.
— Помислете още, поработете! — продължи генералът. — Разбирам много добре, че не ви се иска убиецът да е българин… И ще бъде крайно неприятно, ако е българин… Но представете си, че е тъй… Нима ще оставим един вулгарен убиец да шета из страната ни? Убийството утре може да се повтори.
— А французите?
— Кои французи?
— Посолството например… Те веднага ще поискат някакво обяснение.
— На тях ще им дадем това, с което сега разполагаме. Искам да кажа, официалните документи: протокол, експертизи, снимки… Може пък и те да ни подскажат нещо.
След малко двамата си отидоха. Докато се возеха със служебната кола, Димов не проговори нито дума. Но лицето му не бе толкова замислено, колкото потиснато и недоволно. Едва когато слязоха той неохотно измърмори:
— Не може да бъде администраторът… Убиецът е бил в стаята. Периа е тръгнал към вратата и тогава е получил двата удара отзад. Мъчно мога да си представя, че Периа е допуснал в стаята си някакъв непознат администратор просто тъй, на моабет… Освен ако са се познавали преди това.
— Не е изключено! — каза Ралчев. — Берберов е стар хотелски плъх. Тия хора имат всякакви връзки, особено с чужденци.
— Добре, утре ще поговорим… А сега ми се иска да отида някъде за половин ден. Ей тъй, на въздух.
— Ами да отидем при Паргов.
— Не ти ли казах, че са изтровили раците в реката? — отвърна Димов ядосано. — Просто до шушка. Ако пък това не са престъпници…
Никога Ралчев не го бе чувал да произнася думата „престъпници“ с такава ярост и омерзение. Решиха да отидат до Боровец — да спят там в някоя от вилите на министерството и да се върнат. Това беше един от малките навици на инспектора — да се отлъчва от София, когато е затруднен. Но реката с раците — неговото любимо място за почивка и размисъл — беше отишла по дяволите. Вече никога нямаше да има раци в тая стара като древността река. А някой ден навярно щяха да изчезнат от всички реки. За да останат като жестоки отмъстители само в жалките тела на тия, които ги бяха изтребили.
Никак не се излъгаха, че отидоха в Боровец. Вилата беше спокойна и уединена и най-главното — съвсем безлюдна. След градския шум сега ушите просто го боляха от тишината. Лежаха дълго в рядката сянка, мълчаха до премаляване. И все им се струваше, че някъде шуми река, че някъде пърхат птици. Всъщност нямаше нищо — гората беше глуха и малко тъжна, като всяка стара борова гора. Единствено няколко катерички се премятаха безшумно из клоните или се катереха към върховете на боровете, огрени от слънцето.