— Господин Дюран? — попита предпазливо Димов.
— Да, същият…
— Господин Дюран, позволете ми да ви приветствувам с „добре дошли“. И от името на нашия директор да ви пожелая приятно прекарване.
Дюран го зяпаше не по-малко учудено.
— Вие полицаи ли сте?
— Не съвсем — отвърна вежливо Димов. — При нас се нарича „милиция“.
— Все едно е, дяволите да ви вземат… Аз пък помислих, че е, станала някаква грешка.
Не беше много удобно да му признаят, че и те бяха помислили същото. След малко и тримата се разположиха удобно в новия луксозен мерцедес на генерала — Ралчев отпред, двамата с Дюран отзад. Дюран продължаваше да ги гледа соткровено любопитство.
— И двамата приличате на гасконци — каза той най-сетне. Дано не е чак пък толкова вярно.
Докато пътуваха, Дюран нито веднаж не погледна навън — все едно, че се мотаеше някъде из парижките квартали. Това дребно незачитане на града малко обиди Димов. И му вдъхна, разбира се, леко, но справедливо чувство на съмнение. В края на краищата един истински полицай трябва добре да се огледа дори да е на полюса. Дали пък не е някой от тия полицейски тъпаци, които често се срещат в книгите на Сименон?
— Бързате ли, господин Дюран? — попита Димов все така вежливо.
— Къде да бързам? — погледна го учудено французинът.
— Изобщо бързате ли? С престоя си в София, искам да кажа.
— Аз никога не бързам — отвърна едва ли не обидено Дюран. — Къде да бързам? За гроба ли?
Беше предвидено гостът да отседне в „София“. Тоя път изглежда, че хотелът наистина му направи впечатление. Той го огледа внимателно, след това направо запита:
— Вярвате ли, че това е за джоба ми?
— Бъдете спокоен, господин Дюран, вие сте наш гост. На министерството, искам да кажа.
Докато го записваха в рецепцията, Ралчев се обади на генерала, че гостът им е пристигнал.
— Как изглежда? — запита генералът.
— Нищо, порядъчен — отвърна предпазливо Ралчев. — Но навярно предпочита виното пред водата. Носът му отива към теменужено.
— Това е добре — отвърна шеговито генералът. — С такъв човек по-лесно ще се разберете.
Но за тяхно учудване Дюран не прояви особен интерес към алкохола. Наистина много хареса малката мастичка, която му бяха поръчали. И все пак се задоволи само с две чаши вино. Но затова пък отлично приготвената каварма явно го впечатли. И той започна подробно да разпитва за рецептата. Доста смътните обяснения на Ралчев, изглежда, не го задоволиха, защото измърмори:
— И все пак има някакъв секрет в тая работа. Наистина имаше, и то не само един. Извикаха главния готвач и той с удоволствие ги сподели, щом разбра, че има работа с французин. Дюран добросъвестно записа всичко в малко, доста износено тефтерче.
— Това е вече друга работа — каза Дюран доволно. — Какво бихте пийнали от мене, господине?
Вечерта, както генералът бе поръчал, заведоха Дюран в „Щастливеца“. За пръв път, откакто бе дошъл в София, изненадан и очарован, той се зазяпа в нещо, и то в един нощен пейзаж. Но гледката наистина беше хубава — безкраен мрак и безкрайно море от светлини.
— Имам чувството, че съм в Акапулко — обади се най-сетне Дюран.
— Ходили ли сте в Акапулко? — запита Димов.
— Не съм, разбира се… Но какво пречи да имам такова чувство?
Дебелакът наистина не беше много далеч от френския хумор.
Тоя път пийнаха повечко. Дюран много хареса и виното, и коняка. Само кафето като че ли го поразочарова. И донякъде сиренето, но в тоя случай не беше никак прав. И отново се опита да запише една рецепта — на качамака. Но тоя път рецепта нямаше.
— Всичко зависи от вкуса на царевичното брашно — каза готвачът. — И от търпеливото приготовление.
На края на вечерята Дюран прояви съвсем неочаквана любознателност.
— Какво значи „Щастливеца“? — запита той. Димов му обясни, че това е псевдонимът на известен български писател. И какви са били неговите вкусове.
— Наистина е бил щастливец! — съгласи се охотно Дюран. — Ако живеех в София, щях да идвам тук поне през вечер.
Като истински французин през време на вечерята Дюран нито веднаж не спомена за мисията, с която бе дошъл. И се държеше така, като че ли изобщо бе дошъл тук на малка почивка. След като го изпратиха до хотела, Ралчев побърза да каже:
— Имам чувството, ча ще си замине, без да ни каже нито дума.
— Не се надявай! — усмихна се Димов. — Това е полицай, а не турист.
На другата сутрин точно в девет часа Ралчев въведе Дюран в кабинета на Димов. Настаниха го удобно пред една малка масичка, Дюран извади от чантата си тънко синьо досие.