— Може би се е опитал да побегне… Или пък просто се е отправил към тоалета.
— И точно тогава вашият митничар му е забил ножа в гърба.
— По-добре е да изоставите тая мисъл — каза Димов. — Какво може да търси един митничар в стаята на някакъв чужденец? И защо Периа ще го пусне?
— Много просто защо? Митничарят му е направил някаква услуга. И е дошъл при Периа да получи хонорара си.
— Каква например?
— Всякаква. Открил е, да кажем, някакви опиати. И е бил така любезен да ги пропусне. Това си заслужава един добър бакшиш, господин Димов. Но митничарят може да е сметнал, че заслужава много повече.
— Добре, господин Дюран. Ще ви покажа и митничаря, пък след това ще говорим.
Те отидоха в стаята, където бе отседнал Кулон. Там вече ги чакаше Ралчев. Всички предмети на нощната масичка бяха наредени точно така, както ги бяха намерили на снимката. Дюран дълго и внимателно изследва чашата, сравни всички отпечатъци.
— Да — измърмори той най-сетне. — Макар и да не съм специалист, отпечатъците са несъмнени.
Той въздъхна и седна на едно от креслата. Димов остана прав.
— Но в същото време нищо не опровергава моето съмнение — каза Дюран. — Чашата би могла да бъде донесена в тая стая и допълнително. Дори сутринта, когато Кулон си е бил вече заминал.
— И защо, според вас?
— Много просто, да подведе следствието.
— Не ми се вижда много логично — отвърна Димов. — Най-напред убиецът подхвърля копчето, за да подведе следствието, че Периа е убит от митничаря… След това пък пренася чашата с отпечатъците на убития, за да го подведе, че е убит от Кулон.
— Още не съм се съгласил, че копчето е подхвърлено — каза строго Дюран. — И все още остава открит въпросът, защо Периа е държал чашата в дясната си ръка.
— Ами защото в момента лявата му ръка е била заета с нещо друго. Пура, да кажем… Или пък с кутията за енфие.
Дюран недоволно поклати глава:
— Всичко това са предположения.
— Да, разбира се… Както и вашите мнения.
— Ами тогава да видим митничаря! — отвърна Дюран с нескрита ирония. — Да видим тоя ваш млад социалистически ангел.
Димов се понамръщи.
— При всички случаи заслужава повече доверие от вашия изискан милионер — каза той сухо.
— Господин Димов, вие грешите — Дюран леко се усмихна. — Аз нямам никаква слабост към милионери. Самият аз като всички държавни служители съм доста беден човек… Но да вървим…
Срещата с младия Ничев стана в стаята на администратора. През целия разговор младежът се държа много спокойно и приветливо, с подкупваща искреност. Умното му открито лице, честните му очи повече от всякакви други факти говореха, че това не може да бъде убиец. Дюран започна разговора с добре пресметната небрежност.
— Господин Ничев, разбирате ли нещо от скъпоценни камъни? — запита той.
— Имам представа — отвърна младежът. — Минали сме курс по тая материя.
— Много добре! — кимна Дюран и извади от джоба си малък скъпоценен камък. — Какво е това, според вас?
— Сапфир — отвърна младежът.
— Изкуствен или естествен. Младежът го разгледа внимателно.
— Изкуствен.
— От какво съдите?
— Главно от това, че го извадихте от малкото си джобче. Надали бихте държали там натурален сапфир.
— Това ли е единственото ви съображение?
— Не камъкът ми се видя прекалено чист и прозрачен. Такива са обикновено камъните, добити по изкуствен начин.
— Прав сте! — кимна Дюран. — Камъкът е наистина изкуствен. А спомняте ли си добре кутията за енфие?
— Много добре си я спомням.
— Тя е имала в самия център голям зелен камък… Така ли?
— Точно така.
— Вие твърдите, че е бил изкуствен?
— Видя ми се просто стъклен. Беше доста непрозрачен и мътен.
— Давате ли си сметка, че може би е бил просто патиниран от времето?
— Нямах възможност да го разгледам много добре — отвърна младежът. — Пък и не допусках, че някой може да държи толкова голям изумруд в обикновена пътна чанта. Най-малкото би го носил като вас в джобчето си.
— Да приемем, че имате право — каза Дюран. — Имам още един въпрос: не смятате ли, че кутията би могла да има двойно дъно?
— Не! — отвърна убедено младежът. — Ние имаме набито око за такива работи.
— Добре, добре… Тия копчета, господин Ничев, служебно ли ви ги дават? Или могат да се купят отнякъде?
— Продават ги само в един магазин.
— Свободно? На всеки?
— Ами разбира се! — отвърна непринудено митничарят. — Ако колекционирате копчета, господин Дюран, мога да ви откъсна едно.
— Лесно ли се късат,?